— Вярно е — потвърди Морисън. — Поне така каза колегата ми, който е доста способен човек.
— Подозирате ли, че е излъгал?
— Не. Просто наблюденията са толкова деликатни, че ако се опитате да ги направите и сте убеден в провала им, те наистина ще се провалят.
— А не би ли могло да се възрази, Албърт, че вашата убеденост в успеха води към въображаеми постижения?
— Възможно е — каза Морисън. — Това ми беше казано на няколко пъти. Но не мисля, че е така.
— Още един слух — рече Конев. — Мразя да го повтарям, но изглежда важен. Вярно ли е, че сте заявили, че по време на анализите ви на мозъчни вълни, вие неколкократно се почувствали истински мисли?
— Никога не съм заявявал подобно нещо в писмена форма — енергично възрази Морисън. — Веднъж или два пъти съм споменавал на колеги, че по време на анализ на мозъчни вълни на няколко пъти ми се е струвало, че в мозъка ми проникват външни мисли. Не бих могъл да кажа дали мислите са били изцяло мои или мозъчните ми вълни са резонирали с тези на изучавания обект.
— Възможен ли е такъв резонанс?
— Предполагам. Мозъчните вълни създавам микроскопично променливо електромагнитно поле.
— А-ха! Предполагам, това е накарало академик Шапиров да направи онази забележка за ретранслатора. Мозъчните вълни винаги създават електромагнитно поле, независимо дали се анализират или не. Вие не резонирате, ако това наистина е резонанс, на мислите на някой друг присъстващ, независимо от интензивността на мисленето ви. Резонансът се появява само когато сте зает с изучаването на мозъчните вълни с помощта на вашия компютър. Вероятно той действа като ретранслаторна станция, като усилва мозъчните вълни на изучавания обект и ги проектира във вашия мозък.
— Нямам доказателства, освен няколко бегли впечатления. Те не са достатъчни.
— Може би. Човешкият мозък е далеч по-сложен, от който и да е друг къс материя.
— А делфините? — попита с пълна уста Дежньов.
— Това са отживелици — възрази незабавно Конев. — Те са интелигентни, но мозъците им са прекалено заети с подробностите на плуването, за да остане място за творческо мислене, сравнимо с човешкото.
— Никога не съм изучавал делфини — каза Морисън с безразличие.
— Оставете делфините — продължи нетърпеливо Конев. — Просто се концентрирайте върху факта, че вашият компютър, ако се програмира подходящо, може да действа като ретранслатор, предавайки мисли от мозъка на обекта, който изучавате, във вашия мозък. Ако е така, Албърт, тогава ние се нуждаем само от вас и от никой друг на света.
Морисън се намръщи и избута стола си настрани от масата.
— Дори да мога да доловя мисли с помощта на компютъра си — нещо което никога не съм заявявал и което отричам — каква е възможната връзка с миниатюризацията?
Боранова се изправи и погледна часовника си.
— Време е. Нека да отидем и да видим Шапиров.
— Онова, което той твърди е без значение.
— Ще видите — каза Боранова със стоманена нотка в гласа си, — че той няма да каже нищо, но въпреки това ще бъде извънредно убедителен.
21.
Досега Морисън успяваше да сдържи гнева си. Отнасяха се към него като към гост и, като се изключеше дребната подробност, че го бяха докарали тук насила, нямаше срещу какво да възрази.
Но към какво се стремяха? Боранова го беше запознала с останалите — първо Дежньов, после Калинина и накрая Конев. Причините оставаха непонятни. Боранова постоянно споменаваше колко полезен е за тях, без да казва нищо конкретно. След това Конев разговаря с него и се държа също така потайно.
А сега отиваха при Шапиров. Очевидно това беше някаква кулминация. От момента на първото му споменаване преди два дни, името на Шапиров постоянно присъстваше като сгъстяваща се мъгла. Той беше разработил миниатюризационния процес, беше открил връзката между константата на Планк и скоростта на светлината, беше оценил неврофизичните теории на Морисън и пак той беше направил забележката за използването на компютъра като ретранслаторна станция. Последното твърдение очевидно беше причина за убедеността на Конев, че Морисън и само Морисън може да им помогне.
Единствената възможност за Морисън беше да се съпротивлява срещу примамките и аргументите, които Шапиров би могъл да представи. Ако продължи да настоява, че не би могъл да им помогне, какво щяха да предприемат, след като всички примамки и доводи се провалят?
Използване на груба сила или заплаха?
Промиване на мозъка?
Обхвана го страх. Трябваше да не аргументира отказа си с нежелание. Трябваше да ги убеди, че не може да им помогне. А за това имаше убедителна причина, зад която да застане. Какво би могъл да допринесе за миниатюризацията един неврофизик и неговите съмнителни, и отхвърлени идеи?
Но как беше възможно да не го разберат сами? Не беше дори помислял за миниатюризацията до преди четиридесет и осем часа. Защо всички се държаха, като че ли беше несъмнено, че може да им помогне — на тях, единствените в света специалисти по този въпрос, които сами не можеха да решат проблемите си?
Разходката по коридорите беше доста продължителна и Морисън, увлечен в нерадостните си мисли, не забеляза, че бяха останали по-малко.
— Къде са останалите? — обърна се неочаквано към Боранова.
— Имат работа. Знаете, че не можем безкрайно да работим върху задачата си.
Морисън поклати глава. Не бяха разговорливи. Никой не изпускаше информация. Мълчаха със стиснати устни. Може би беше отдавнашен съветски навик? Или бяха го усвоили при работата си върху секретния проект, в който дори учените не дръзваха да пристъпят извън тесните граници на личните си задължения?
Дали не се бяха обърнали към него, понеже беше известен с широките си интереси? Не, със сигурност не беше направил нищо, което да остави подобно впечатление. Всъщност, той беше тесен специалист, без никакви познания извън областта на неврофизиката. Това беше типично влошаващо се заболяване на модерната наука.
Качиха се на друг асансьор и преминаха на друг етаж. Морисън почти не обърна внимание на прехода. Огледа се и забеляза признаци, които очевидно надхвърляха националните различия.
— В медицинското крило ли сме? — попита той.
— В болницата — отвърна Боранова. — Пещерата е самостоятелен научен комплекс.
— И защо сме тук? Аз… — Морисън млъкна изведнъж, поразен от ужасяваща мисъл. Дали нямаше да го инжектират с наркотик, за да го направят по сговорчив?
Боранова продължи напред, след това спря, погледна назад и се върна при него.
— А сега от какво се страхувате? — остро каза тя.
Морисън се почувства засрамен. Толкова прозрачно ли беше изражението на лицето му?
— Нищо не ме плаши? — изръмжа той. — Просто се уморих от безцелното ходене.
— Какво ви кара да мислите, че ходим безцелно? Казах ви, че ще посетим Пьотр Шапиров. В момента отиваме точно при него. Елате, съвсем наблизо е.
Завиха зад ъгъла и Боранова му посочи прозореца.
Морисън пристъпи до нея и погледна. Виждаше се стая, в която имаше неколцина човека. Стаята беше с четири легла, но само едно беше заето. Около него беше струпана непозната апаратура. Виждаха се тръби, които бяха проточени към леглото. Морисън преброи десетина човека, които можеха да бъдат лекари, сестри или медицински техници.
— Това е академик Шапиров — каза Боранова.
— Кой точно? — попита Морисън, докато очите му преминаваха от една фигура на друга, без да открият някой, който да прилича на учения, с когото се беше срещал само веднъж.
— В леглото.
— В леглото ли? В такъв случай той е болен?
