— По-лошо от болест. Той е в кома. В кома е повече от месец и подозираме, че състоянието е необратимо.
— Страшно съжалявам. Предполагам, че затова преди обеда споменавахте името му в минало време.
— Да. Шапиров, когото познавахме е вече в миналото, освен…
— Освен ако не се възстанови? Но вие току-що казахте, че комата вероятно е необратима.
— Точно така. Но мозъкът му не е мъртъв. Мозъкът му със сигурност е повреден, иначе нямаше да бъде в кома, но не е мъртъв и Конев, който следи подробно работата ви, мисли, че някои от мисловните му мрежи са непокътнати.
— А-ха! — възкликна Морисън. — Започвам да разбирам. Защо не ми го казахте веднага? Ако бяхте поискали да се консултирате с мен по подобен въпрос, може би щях да дойда с вас доброволно. От друга страна, ако изуча церебралните му функции и потвърдя, че Юрий Конев е прав, от каква полза ще е за вас?
— Това изобщо няма да ни е от полза. Виждам, че все още не ме разбирате и не мога да ви обясня какво точно искаме от вас, преди да сте се запознали с проблема. Разбирате ли напълно какво е погребано във все още живата част от мозъка на Шапиров?
— Мислите му, предполагам.
— По-точно, мислите му за връзката между константата на Планк и скоростта на светлината. Неговите мисли за новия метод, който ще направи миниатюризацията и деминиатюризацията бързи, с нисък разход на енергия и приложими на практика. Ако узнаем тези мисли, ще можем да дадем на човечеството техника, която ще революционизира науката и технологията, а също и обществото, повече, отколкото всички открития, направени след изобретяването на транзистора. Може би дори повече, отколкото откриването на огъня. Кой знае?
— Сигурна ли сте, че не преувеличавате?
— Не, Албърт. Не разбирате ли, че ако миниатюризацията се свърже с увеличената скорост на светлината, космическите кораби, ако се миниатюризират достатъчно, могат да достигнат до произволна точка във Вселената много пъти по-бързо от нормалната скорост на светлината. Няма да се нуждаем от пътуване със свръхсветлинна скорост. За нас скоростта ще се движи достатъчно бързо. Няма да се нуждаем и от антигравитация, тъй като миниатюризирания кораб ще бъде с почти нулева маса.
— Не мога да повярвам.
— Не вярвахте и на миниатюризацията.
— Нямам предвид, че не вярвам в резултатите от миниатюризацията. Исках да кажа, че не вярвам, че решението на проблема е заключено завинаги в ума на един човек. Възможно е и други да достигнат до него. Ако не сега, то следващата година или следващото десетилетие.
— Лесно е да се чака, когато не сте пряко засегнат. Бедата е в това, че няма да имаме следващо десетилетие, а дори и следваща година. Пещерата, която виждате, струва на Съветския съюз колкото една малка война. Всеки път, когато миниатюризираме нещо, дори това да е само Катюша, ние изразходваме енергия, достатъчна да захрани средно голям град за цял ден. Доста от правителствените лидери се отнасят с недоверие към големите разходи. Много учени, които не разбират важността на миниатюризацията или просто са егоисти, се оплакват, че цялата съветска наука страда заради Пещерата. Ако не открием метод за снижаване на енергийните разходи, това място просто ще бъде закрито.
— Въпреки това, Наталия, ако направите вашите откритията достояние на световната общност, безброй учени ще поставят умовете си във ваша услуга и методът за свързването на константата на Планк и скоростта на светлината ще бъде открит достатъчно бързо.
— Да — каза Боранова — и, може би, ученият, който ще открие ключа към нискоенергийната миниатюризация ще бъде американец или французин, или нигериец, или уругваец. В момента решението го притежава съветски учен, а ние не искаме да губим признанието за първенство.
— Забравяте за братството на учените от цялата Земя. Не го разкъсвайте на части.
— Щяхте да говорите друго, ако на прага на откритието стоеше американец и бяхте помолен да направите нещо, което щеше да направи прочути нас, а не вас. Помните ли историята за американската реакция, когато Съветският съюз изстрелял първия изкуствен спътник в орбита?
— Несъмнено е, че оттогава сме се променили.
— Да, напреднали сме един километър, а не десет. Светът все още не е единен в мисленето си. Националната гордост все още съществува в значителна степен.
— Толкова по-зле за света. Но все пак, ако изхождаме от позициите на националната гордост, защо да не желая да запазя своята? Защо трябва един американец да се безпокои от факта, че съветски учен губи признанието за откритието си?
— Искам единствено да разберете каква е важността на това откритие за нас. Искам само за миг да се поставите на наше място и да разберете колко отчаяно се опитваме да открием какво знае Шапиров.
— Добре, Наталия — съгласи се Морисън, — разбирам. Не го одобрявам, но го разбирам. А сега, моля, изслушайте ме внимателно. След като разбрах проблема ви, какво искате от мене?
— Искаме — напрегнато каза Боранова — да ни помогнете да разберем какви са мислите на Шапиров — все още живите и съществуващи мисли.
— Как? В моята теория няма нищо, което да го направи възможно. Дори да приемем, че мисловните мрежи съществуват и че мозъчните вълни могат да бъдат детайлно анализирани, дори да приемем, че понякога приемам мисловни образи, което вероятно е само въображение, няма начин, по който мозъчните вълни да бъдат изучени до такава степен, че да се разтълкуват в смисъла на действителни мисли.
— Дори ако можете да анализирате в подробности мозъчните вълни на отделна нервна клетка, като част от мисловната мрежа?
— Не съществува метод, при който достатъчно детайлно да мога да изследвам отделна нервна клетка.
— Забравяте! Можете да бъдете миниатюризиран и да бъдете поставен вътре в нервната клетка.
И Морисън се втренчи в нея с болезнен страх. При първата им среща беше споменала нещо подобно, но той не му беше обърнал внимание — ужасяващо, но безсмислено, тъй като тогава беше сигурен, че миниатюризацията е невъзможна. Но миниатюризацията не беше невъзможна и страхът се стовари върху него, концентриран и парализиращ.
22.
По-късно Морисън не успя да си припомни последвалите събития. Не всичко му се губеше, както става при припадък.
Следващият му ясен спомен беше, че лежи на кушетка в малкия офис на Боранова, която го гледаше, а зад нея стояха останалите трима — Дежньов, Калинина и Конев. Техните лица успя да различи малко по- късно.
Опита се да седне, но Конев пристъпи напред и постави ръка върху рамото му.
— Моля ви, Албърт, починете си. Съберете силите си.
Морисън смутено ги огледа. Беше се изплашил от нещо, но не можеше да си спомни ясно от какво.
— Какво се случи? Как… как попаднах тук?
Огледа малката стая. Не, не беше тук. Наблюдаваше през някакъв прозорец един човек в болнично легло.
— Припаднах ли? — попита той озадачено.
— Не напълно — отвърна Боранова, — но известно време не бяхте на себе си. Очевидно преживяхте шок.
Сега Морисън успя да си спомни. Отново се опита да седне, този път по-настойчиво. Отблъсна ръката на Конев настрана. Седна на канапето, подпрян с двете си ръце отстрани.
— Сега си спомням. Искате да ме миниатюризирате. Какво се случи с мене, след като го казахте?
— Просто се олюляхте и паднахте. Поставиха ви на носилка и ви донесоха тук. Не сметнахме, че се нуждаете от медикаменти, а само от почивка.
— Медикаменти? — Морисън недоверчиво огледа ръцете си, като че ли очакваше да види следа от
