запознах с всеки от тях. Ще бъдем съдружници в най-великото изследователско пътуване. Няма да прекосяваме океан или да проникваме във вакуума на космоса. Вместо това ще навлезем в един микроскопичен океан и ще проникнем в човешкия мозък. Можете ли да бъдете учен — неврофизик и да устоите на такава съблазън?
— Да. Мога да устоя. И то много лесно. Няма да отида.
— Имаме вашия софтуер — вашата програма. Винаги я носите със себе си и тя беше с вас, когато ви доведохме тук. На борда на кораба ще имате компютър — съвсем същия модел, като онзи, който използвате в лабораторията си. Пътуването няма да бъде дълго. Ще запишете показанията на компютъра и усещанията си, след което ще бъдем деминиатюризирани и вашата част ще бъде изпълнена. Кажете, че ще се присъедините към нас! Кажете, че ще го направите!
— Няма да се присъединя към вас — каза Морисън със свити юмруци. — Няма да го направя.
— Съжалявам, Албърт, но отговора ви е неправилен. Не го приемаме.
24.
Морисън усети, че сърцето му отново започва да бие бързо. Ако това беше открито състезание на волите, не беше убеден, че може да се противопостави на тази жена, която въпреки привидната си мекота, изглеждаше направена от стомана. Нещо повече, зад нея стоеше целия апарат на Съветския съюз, а той беше сам.
— Сигурен съм, че ви е известно, че цялата тази история се основава на скалъпена романтична забележка — каза отчаяно Морисън. — Откъде знаете, че между константата на Планк и скоростта на светлината има някаква връзка? Всичко, което имате е някакво изказване на Шапиров. Дали е вярно? Споменал ли е някакви подробности? Някакви доказателства? Някакви обяснения? Някакви математически анализи? Не е ли само едно изявление, една възможност?
Морисън се постара да звучи убедително. В края на краищата, ако Шапиров им беше казал нещо съществено, те нямаше да се опитват да претърсят мозъка му в търсене на нещо полезно. Сдържа дъха си, докато чакаше отговора.
Боранова погледна към Конев, след което каза с отсянка на неохота:
— Ще продължим да ви казваме чистата и неукрасена истина. Както предположихте, нямаме нищо, освен няколко забележки на Шапиров. Той обичаше да крие разработките си, докато не беше в състояние да ни ги представи напълно облечени, така да се каже. В това отношение се държеше доста детински. Може би това беше една от проявите на ексцентричността или на гениалността му, а може би и на двете.
— Но как можете да твърдите при тези условия, че подобни непотвърдени размишления биха имали някаква стойност?
— Когато академик Шапиров заявяваше: „Чувствам, че е така и така“, винаги се оказваше, че е прав.
— Хайде де. Винаги?
— Почти винаги?
— Почти винаги! Може би този път е сгрешил.
— Съгласна съм. Може би.
— А ако наистина има някаква идея, която да го докаже, то тя може да се намира в разрушената част на мозъка му.
— Възможно е.
— Или пък, ако тази идея се намира в незасегната част на мозъка, възможно е да не успея да разтълкувам правилно мозъчните му вълни.
— Също е възможно.
— Нека да обобщим: предположението на Шапиров може да е погрешно. Дори да не е, може да бъде извън досега ни. Дори да го достигнем, възможно е да не успея да го разтълкувам. Като вземем предвид всичко това, какви са шансовете ни за успех? И не можете ли да видите, че ще рискуваме живота си за нещо, което почти сигурно ще се провали?
— Ако разгледаме доводите обективно — съгласи се Боранова, — нашите шансове са много малки. Обаче, ако не рискуваме, възможността да получим нещо е нула — кръгла нула. Ако рискуваме живота си, шансовете за успех са малки, признавам го, но не са нула. При тези условия трябва да поемем риска, въпреки че най-доброто, което може да се каже за шансовете ни за успех е, че са различни от нула.
— За мене — каза Морисън — риска е прекалено голям, а възможността за успех е твърде малка.
Боранова постави ръка на рамото на Морисън и каза:
— Това със сигурност не е окончателното ви решение.
— Със сигурност е.
— Помислете си. Помислете си какво ще е значението за Съветския съюз. Помислете за изгодите за вашата страна и за световната наука в резултат на вашето участие. За вашата слава и репутация. Всичко говори в полза на вашето участие. Срещу него са само личните ви страхове. Те са разбираеми, но всяко постижение в живота изисква преодоляване на страха.
— Колкото и да мисля, няма да променя мнението си.
— Както и да е. Помислете си до утре сутринта. Това са петнайсет част. Повече не можем да ви дадем. В края на краищата, съпоставянето на страховете и надеждите може да се проточи цял живот, а ние нямаме толкова време. Бедният Шапиров може да остане цяло десетилетие в кома, а не знаем колко дълго остатъка от мозъка му ще запази идеите му. Не смеем да чакаме прекалено дълго.
— Не мога и не желая да се безпокоя за проблемите ви.
Очевидно Боранова игнорираше всичките му доводи и откази.
— Засега няма да ви убеждаваме повече — каза тя с твърд, но учтив глас. — Ще имате възможност да си починете. Ако искате, можете да гледате холовизия, да четете книги, да мислите, да спите. Аркадий ще ви придружи до хотела и ако имате някакви други въпроси, просто го попитайте.
Морисън кимна.
— И, Албърт, помнете, утре сутрин трябва да ни съобщите решението си.
— Приемете го веднага. Няма да го променя.
— Не. Решението ви трябва да бъде, че ще дойдете с нас и ще ни помогнете. Погрижете се да достигнете до това заключение. За всички ни ще бъде по-лесно, ако го направите с охота и доброволно.
25.
Вечерята се очертаваше спокойна и замислена за Морисън. А също и не твърде питателна, защото само чоплеше храната си. Липсата му на апетит очевидно не смущаваше ни най-малко Дежньов. Той ядеше енергично и говореше непрекъснато, черпейки от големия си запас забавни истории. Във всичките баща му играеше главната роля, а разказването им пред нова аудитория му доставяше явно удоволствие. Морисън се усмихна слабо на една-две от тях, по-скоро защото от гласа на Дежньов усети, че е достигнал до възловия им момент, отколкото от някакъв интерес.
Валерия Палерон, сервитьорката, която им поднесе закуската, беше все още там. Работният й ден беше дълъг, но вероятно това се отразяваше на заплатата й или имаше дежурство. Във всеки случай, при всяко приближаване до масата тя хвърляше гневен поглед към Дежньов. Морисън си помисли, че може би не одобрява историите му, които показваха известно неуважение към съветския режим.
Морисън не беше особено очарован от мислите си. След като се появи слабата възможност да се измъкне от Пещерата и от Маленкий град, започна да чувства слабо разочарование от изпуснатия шанс. Установи, че поне малко му се иска да бъде миниатюризиран, за да може да докаже теорията си и да натрие носа на всички самодоволни глупаци, които го пренебрегваха.
От всички аргументи, които представи Боранова, някакво впечатление му направиха единствено онези, които се отнасяха лично до него. Всяко споменаване на големия принос към науката или към човечеството, или към собствената му страна беше само риторично. Но собственото му място в науката беше нещо по- сериозно. Този довод наистина го беше развълнувал.
