повърхността на червената клетка. Белите клетки са „научени“ — това просто още един образен израз — нека да го наречем, приспособени да ги игнорират.
— Но този кораб не притежава електромагнитното поле на червено телце… А, предполагам, че вие се грижите за него.
— Да — усмихна се Калинина с леко задоволство. — Това е моята специалност.
— Така е Албърт — обади се Дежньов. — Нашата малка София има в главата си — той се почука с пръст по дясното слепоочие — точните характеристики на електромагнитното поле на всяка клетка, бактерия, вирус, протеинова молекула…
— Не всички наизуст — прекъсна го Калинина, — но онези, които съм забравила ще ми ги припомни компютъра. Имаме устройство, което използва енергията на микротермоядрените двигатели, за да зареди с положителни и отрицателни заряди повърхността на кораба по избрана от мене схема. В момента корабът има електромагнитните характеристики на червено телце, дублирани максимално точно и те са достатъчно близки до истинските, за да предизвикат бялата клетка да действа по определен начин или по-точно да не действа.
— Кога го направихте? — попита Морисън с интерес.
— Щом се смалихме до размери, достатъчно малки, за да привлекат вниманието на белите клетки или, най-общо казано, на имунната система. Не искаме антителата да се скупчат около нас.
— Защо Брауновото движение не става по-силно, след като говорим за намаляване на размерите ни? — подметна Морисън. — Мислех, че с намаляването ни, ударите ще се засилват.
— Така би било, ако бяхме неминиатюризиран обект със същите размери — намеси се Боранова. — Тъй като сме миниатюризирани, съществуват теоретични причини, които не позволяват на Брауновото движение да ни въздейства прекалено силно. Няма защо да се безпокоите за него.
Морисън се замисли, след това сви рамене. Едва ли възнамеряваха да му кажат нещо съществено, което би го направило твърде осведомен за миниатюризацията, но това беше без значение. Брауновото движение не беше се влошило. Всъщност, безпокоеше го по-малко или просто беше привикнал към него. Както каза Боранова, нямаше причина да се безпокои.
Вниманието му отново се насочи към Калинина.
— От колко време работите в тази област, София?
— Откакто завърших. Знаехме, че ще дойде време, когато ще се наложи да пътуваме в кръвоносната система, дори и без комата на Шапиров. Отдавна планираме нещо подобно и знаехме, че моите умения ще са необходими.
— Възнамерявате ли да използвате автоматични кораби без екипаж?
— Някой ден може би — отговори Боранова, — но засега не планираме подобни опити. Все още не можем да направим автоматиката еквивалентна по гъвкавост и изобретателност на човешкия мозък.
— Вярно е — намеси се Калинина. — Да се опитва да се направи автоматичен генератор на електромагнитното поле, който да реагира правилно при всички, дори и малковероятни условия, би било излишен разход и ненужен експеримент. Но когато аз манипулирам полето, мога да направя почти всичко. Мога да променям полето при екстремни условия, да изпробвам някое предишно предположение или просто да задоволя някаква прищявка. Например, бих могла да променя полето на кораба, така че да съответства на бактерията E.coli и бялата клетка веднага ще ни нападне.
— Сигурен съм — заяви Морисън, — но, моля ви, не го правете.
— Не се бойте — каза Калинина. — Нямам подобно намерение.
— Напротив, София — гласът на Боранова прозвуча с внезапна и несвойствена за нея възбуда. — Направи го!
— Но, Наталия…
— Знам какво говоря, София. Направи го. Все още не сме изпробвали уредите ти в условията на миниатюризационното поле. Нека да опитаме сега.
— Това е губене на време, Наталия — промърмори Конев. — Нека първо да стигнем там, закъдето сме тръгнали.
— Няма да свършим много работа, ако не можем да влизаме в клетките. Имаме под ръка възможността незабавно да видим как София контролира поведението на дадена клетка.
— Съгласен съм — разпалено додаде Дежньов. — Досега пътуването ни страда от забележителна липса на преживявания.
— Мисля, че такива пътувания са най-добрите — подметна Морисън.
Дежньов неодобрително вдигна ръка.
— Старият ми баща казваше: „Да искаш пълен мир и тишина означава, че се надяваш да умреш.“
— Започвай, София! — твърдо каза Боранова. — Губим време.
Калинина се поколеба за малка — може би за времето, което й беше нужно да си спомни, че Боранова е капитана — след това постави ръце на клавишите пред себе си и конфигурацията на схемата върху монитора пред нея се промени забележимо. Морисън трябваше да признае пред себе си, че го направи наистина бързо.
Морисън вдигна очи към бялата клетка пред тях. Известно време нищо не се случи. А след това като че ли по повърхността на чудовището премина тръпка.
— Аха, надуши плячка — прошепна Дежньов.
Веществото от най-близката част на бялата клетка се изду към тях и около тях, образувайки неравен кръг. Същевременно средната част се отдръпна, сякаш нещо я всмука. На Морисън му стори, че вижда челюстите на чудовището, готови да сдъвчат храната.
— Работи, Наталия — обади се Конев. — Създанието пред нас се приготвя да ни обхване и погълне.
— Така е — съгласи се Боранова. — Много добре. София, възстанови полето в предишното състояние.
Пръстите на Калинина отново пробягаха по клавишите и конфигурацията на екрана се върна, доколкото Морисън можеше да прецени по памет, към по-раншното състояние.
Този път обаче бялата клетка не реагира. Издадения пръстен премина покрай кораба, който се насочваше право към централната вдлъбнатина.
41.
Морисън изпадна в ужас. Целият кораб беше потънал в нещо, което изглеждаше досущ мъгла — зърнеста мъгла, в която се въртеше някакъв заоблен обект, малко по-плътен от останалата част.
— Очевидно — гневно заговори Конев — след като бялата клетка се е приготвила за поглъщане, останалата част от процеса е автоматична и нищо не може да я спре. А сега какво ще правим, Наталия?
— Признавам, че не очаквах такъв развой — тихо отвърна Наталия. — Грешката е моя.
— Какво значение има? — намръщи се Дежньов. — Какво би могла да ни стори тази топка? Не може да ни разруши. Да не е боа-удушвач.
— Може да се опита да ни смели — каза Конев. — Намираме се в хранителната вакуола и около нас се изливат храносмилателни ензими.
— Нека се изливат — изсумтя Дежньов. — Желая им много успехи при опита. Бялата клетка не притежава нищо, с което би могла да разтвори стените на кораба. В крайна сметка ще ни изхвърли като несмилаем остатък.
— Как ще го разбере? — попита Калинина.
— Кое да разбере? — сопна се Дежньов.
— Как ще разбере, че сме несмилаем остатък? Беше подтикната към действие от бактериалния ни заряд.
— Който вече не съществува.
— Да, но както някой отбеляза, щом веднъж се въздейства на бялата клетка, тя трябва да премине последователно през целия цикъл. Тя не е мислеща. Действа напълно автоматично — Калинина се беше намръщила и оглеждаше останалите. — Струва ми се, че бялата клетка ще продължи да се опитва да ни абсорбира, докато някакъв друг подходящ стимул не включи в обратна посока поглъщателния й механизъм и
