Конев не отговори и Боранова го попита:
— Имаш ли някаква възражения, Юрий?
— Възражения ли? Разбира се, че имам възражения — не се обърна, но гърба му изглеждаше скован от гняв. — В мозъка има десет милиарда неврона и някой предлага да се скитаме между тях и да изберем един случаен. По-лесно ще бъде да се кара автомобил по пътищата на Земята и случайно да се избере някой човек с надеждата, че той ще е отдавна изчезналия роднина. Много по-лесно. Населението на Земята е малко повече от половината неврони в мозъка.
— Аналогията е неправилна — възрази Калинина, обръщайки се внимателно към Боранова. — Не участваме в сляпо търсене. Търсим мислите на Пьотр Шапиров. Щом веднъж ги засечем, ще трябва само да се движим в посоката, в която се засилват.
— Ако можете — вмъкна Морисън. — А ако вашата единствена предна скорост ви води в посока, в която сигнала отслабва, тогава какво ще направите?
— Точно така — допълни Конев. — Бях начертал път, който щеше да ни отведе право при важно разклонение в невронната мрежа, която, в съответствие с изследванията на Албърт, е свързана с абстрактното мислене. Кръвният поток щеше да ни отведе там и както и да извиваше, корабът щеше да го следва. А сега — той вдигна двете си ръце и ги размаха към безмълвната Вселена.
— Въпреки това — процеди Боранова — не виждам друг изход, освен да последваме предложението на София. Ако не успеем, ще трябва да намерим път навън от тялото и може би да опитаме отново през следващите дни.
— Почакайте, Наталия! — обади се Морисън. — Може би има начин да се измъкнем от тази ситуация. Възможно ли е някой от нас да излезе извън кораба в кръвта?
43.
Морисън не очакваше утвърдителен отговор. Корабът, който преди му изглеждаше като чудесен пример на съвременната технология, се беше превърнал в представите му в плоскодънна лодка, от която нищо не може да се очаква.
От практическа гледна точка, най-доброто решение му изглеждаше предложението на София — да опитат коя да е мозъчна клетка. Но ако не успееха, това щеше да означава да излязат извън тялото и да опитат отново, както току-що беше казала Боранова, а Морисън се чувстваше физически неспособен да преживее всичко отново. Беше готов всячески да опита да го предотврати.
— Възможно ли е да се излезе от кораба, Наталия? — попита той отново, докато тя го гледаше замаяно. Останалите не изглеждаха по-отзивчиви. — Не разбирате ли? Да предположим, че искате да събирате образци. Имате ли лопатка или мрежа? Или може ли някой да излезе навън с акваланг?
Изглежда че накрая Боранова преодоля изненадата от въпроса. Гъстите й вежди се вдигнаха от учудване.
— Знаете ли, можем. Според плановете трябва да има един водолазен костюм. Би трябвало да бъде под задния ред седалки. Точно тук.
Освободи колана си и премина в бавно плуване. Успя да застане в хоризонтално положение, а леките й памучни дрехи се разлюляха.
— Тук е, Албърт — обяви тя. — Предполагам, че е проверен. Имам предвид за груби грешки. Не изпуска и няма видими дефекти. Не знам дали е тестван при миниатюризация.
— А как би могъл да бъде тестван? — попита Морисън. — Както разбрах, за първи път кораб — изобщо каквото и да е — се намира в кръвоносна система.
— Предполагам, че е трябвало да бъде проверен в топъл воден разтвор, за да се получи необходимия вискозитет. Аз съм виновна, че това не е проверено, но разбира се дори не ни е минавало през ум, че може да се наложи излизане от кораба. Дори бях забравила, че костюма съществува.
— Знаете ли поне дали бутилките са пълни с въздух?
— Пълни са — отвърна Боранова с известна рязкост. — И има захранване, така че разполагате и със собствен прожектор. Сигурно ни мислите за напълно некомпетентни, Албърт. Все пак — тя печално сви рамене — предполагам, че ние или по-точно аз, сме ви дали известни основания.
— Костюма има ли плавници?
— Да, на ръцете и на краката. Предвиден е за придвижване в течност.
— В такъв случай може би има начин да се измъкнем.
— Албърт, какво сте намислили? — попита Калинина.
— Да предположим, че се миниатюризираме още малко, така че корабът да може свободно да се завърти, без да нарани стените на капиляра. След това някой облича водолазния костюм, излиза извън кораба — предполагам, че имате нещо като въздушен шлюз — и, придвижвайки се с помощта на плавниците, завърта кораба. След като обръщането е извършено, човекът се качва обратно на борда на кораба, който вече е насочен в правилната посока. Двигателите се включват и се придвижваме срещу слабото капилярно налягане до артерията и, следователно — към първоначалния ни маршрут.
— Отчаян ход — замислено каза Боранова, — но положението ни е също така безнадеждно. Албърт, някога гмуркали ли сте се с акваланг?
— Няколко пъти — отвърна Морисън. — Именно заради това се досетих за тази възможност.
— Но не и някой от нас, поради което никой друг не се досети. В такъв случай, Албърт, свалете предпазния колан и облечете този костюм!
— Аз? — изпелтечи Морисън.
— Разбира се. Идеята е ваша и само вие имате подобен опит.
— Но не и в кръв.
— Никой от нас не е опитен в плуването в кръв, но останалите нямат опит дори и във вода.
— Не — свирепо възрази Морисън. — Този кораб е ваше дете — на вас четиримата. Аз измислих как да се измъкнем от бялата клетка и пак аз измислих как да излезем от сегашното положение. Това е моя дял. На вас оставям делата. На един от вас.
— Албърт, всичко участваме заедно. Тук, вътре, не сме нито руснаци, нито американци; ние сме човешки същества, които се опитват да оцелеят и да достигнат една велика цел. Кой какво ще прави зависи от това, кой е най-добрия и от нищо друго.
Морисън усети, че Калинина го гледа. Тя се усмихваше слабо и на Морисън му се стори, че в тази усмивка има възхищение.
Изпъшка слабо заради глупавия детински начин, по който се беше поддал на жаждата за възхищение. Знаеше, че ще се съгласи с безумието на собственото си предложение.
44.
Боранова извади костюма. Беше прозрачен като кораба и с изключение на частта, покриваща главата, лежеше сбръчкан и сплескан. Неприятно напомняше на човешка карикатура в цял ръст, нарисувана от дете.
Посегна да го докосне.
— От какво е направен? От найлон?
— Не, Албърт — отговори Боранова. — Тънък е, но не е слаб и е извънредно жилав. Никакви външни вещества няма да залепнат за него и би трябвало да бъде напълно непромокаем?
— Би трябвало? — иронично попита Морисън.
— Той е непромокаем — намеси се Дежньов. — Струва ми се, че си спомням, че преди известно време го тествахме.
— Струва ви се, че си спомняте!
— Моя е вината, че не го изпробвах лично преди да се качим на кораба, но аз също бях забравил за него. Никой не е мислил…
Морисън горчиво възкликна:
— Аркадий, сигурен съм, че баща ви ви е казвал, че самокритиката е слабо наказание за некомпетентността.
