— Надигнете се, така че да виждате над рамото ми — каза Конев.
Морисън последва съвета му и, както се очакваше, се отблъсна твърде силно от облегалката на предната седалка. Като резултат от незначителната му инерция, излетя нагоре и си удари главата в тавана. Ако това се беше случило със същата скорост при неминиатюризирани условия, сигурно щеше да изпита заслепяваща болка при сътресението, но същата липса на маса и инерция, която го изстреля нагоре, му помогна да отскочи без никакво нараняване и практически без усещане за удар.
— Внимателно — Конев цъкна с език. — Просто вдигнете ръцете си нагоре с дланите настрани, бавно ги завъртете и след това натиснете, но бавно. Разбрахте ли как?
— Разбрах.
Последва съвета на Конев и се издигна бавно. Хвана се за рамото му и се задържа.
— А сега погледнете церебрографа — продължи Конев. — Виждате ли къде сме сега?
На екрана се виждаше извънредно сложна мрежа с отчетлив тримерен ефект. Състоеше се от извиващи се ручейчета, които се разклоняваха в сложно дърво. В едно от по-големите разклонения се виждаше малка червена точка, която бавно напредваше.
— Можете ли да увеличите изображението, така че да се вижда само тази част.
Конев отново цъкна с език, очевидно показвайки нетърпението си.
— Това ще ни помогне ли?
— Разбира се. Намираме се в основата на мозъка.
Можеха да се различат отделните гънки и бразди.
— Къде възнамерявате да отидем? — попита Морисън.
Изображението слабо се увеличи.
— Ще завием тук към вътрешността на невронния слой — сивото вещество. Бих искал по този маршрут да преминем през… — и Конев назова имената на няколко области в мозъка, които Морисън се затрудни да преведе мислено на английски — … и тази област тук, ако правилно съм разбрал статиите ви, е критичната точка на невронната мрежа.
— Не съществуват два еднакви мозъка — каза Морисън. — Не мога да посоча нищо със сигурност, още повече щом никога не съм изследвал конкретния мозък. Все пак бих казал, че областта, към която се насочвате, изглежда обнадеждаващо.
— Добре, засега това е достатъчно. Щом стигнем там, ще можете по-точно да определите дали се намираме в точка, където се пресичат няколко разклонения на мрежата или на какво разстояние и в каква посока трябва да търсим тази точка.
— Мога да опитам — предпазливо додаде Морисън, — но помнете, че не гарантирам за способностите си. Не съм ви обещавал нищо. Не съм доброволец и…
— Албърт, знаем това — намеси се Боранова. — Просто искаме да направите каквото можете.
— Във всеки случай — заяви Конев — като първо приближение ще отидем там. Въпреки забавянето на потока скоро ще стигнем. Вече сме почти с размерите на капилярите. Завържете се, Албърт. Ще ви кажа, ако имам нужда от помощта ви.
Морисън успя без чужда помощ да закопчае колана си, убеждавайки се, че дори и малките триумфи могат да бъдат сладки.
„Почти с размерите на капилярите“, помисли си той и погледна през стената на кораба.
Стената на кръвоносния съд все още се намираше на безопасно разстояние, но беше се изменила на вид. Преди равномерно пулсиращите стени изглеждаха лишение от особености. Вече не се забелязваха пулсации, а стените бяха започнали да изглеждат като изградени от плочки. Плочките, досети се Морисън, бяха клетките, които изграждаха изтъняващите стени.
Всъщност структурата на стената не можеше да се види ясно, тъй като червените кръвни телца пречеха. Сега приличаха на меки торби с размер почти колкото кораба. Една от тях се приближи към кораба, притисна се и отскочи, без да претърпи някакви видими повреди.
За известно време на мястото на контакта остана малко петно. Може би съприкосновението беше прекалено силно и върху корпуса се беше образувал слой от миниатюризирани молекули. Петното се разнесе бързо и се разтвори в околната течност.
Съвсем различно беше с тромбоцитите, които по природа бяха по-слаби от червените кръвни клетки.
Един от тях се сблъска челно с кораба. А може би движението му беше забавено от удар с червено телце, така че корабът го беше настигнал. Носът на кораба проникна дълбоко в тромбоцита, чиято обвивка се проби. Съдържанието му бавно се разтече, смесвайки се с плазмата, след което се оформи на две-три дълги нишки, които се преплетоха. Известно време останаха прилепнали към корабния корпус, влачейки се след него.
Морисън очакваше да види някакви доказателства за образуване на съсирек. Нищо подобно не се забелязваше.
Няколко минути по-късно видя пред кораба бяла мъгла, която като че ли изпълваше кръвоносния съд от край до край, а стените й пулсираха и се вълнуваха. Във вътрешността и се виждаха тъмни зърна, които равномерно се движеха напред-назад. Стори му се, че вижда някакво злобно чудовище и не успя да подтисне ужасения си вик.
Глава 10
КАПИЛЯРЪТ
Ако искаш да провериш дали водата е завряла, не го прави с пръст.
40.
Дежньов учудено обърна глава.
— Това е бяла клетка, Албърт, левкоцит. Няма причини за безпокойство.
Морисън преглътна и определено се почувства засегнат.
— Знам, че е бяла клетка. Просто се появи неочаквано. По-голяма е, отколкото очаквах.
— Наистина не е нищо опасно — добави Дежньов. — И не е по-голяма, отколкото трябва да бъде. Ние сме по-малки. А дори да беше голяма колкото Москва, какво от това? Просто се носи с кръвта като нас.
— Всъщност — тактично се намеси Калинина — тя не знае, че сме тук. Имам предвид, не знае, че сме нещо необичайно. Тя мисли, че сме червена клетка.
Конев, който изглежда говореше на въздуха пред себе си, заяви:
— Белите клетки не мислят.
По лицето на Калинина премина сянка на негодувание. Изчерви се слабо, но гласа и остана спокоен.
— Употребих „мисли“, Албърт, само за да се изразя по-образно. Имах предвид, че поведението на бялата клетка към нас е такова, каквото би било към червена клетка.
Морисън отново погледна към голямата пулсираща клетка и реши, че безопасна или не, присъствието й му е неприятно. Погледна с много по-голямо удоволствие към вирнатата брадичка на Калинина и се зачуди защо не е премахнала малката бенка, намираща се под левия ъгъл на устата й. Може би без тази пикантна дреболия лицето й би било твърде хубаво, за да притежава индивидуалност.
Моментното мислено отклонение премахна безпокойство, което предизвика с появата си бялата клетка и Морисън се върна към обяснението на Калинина.
— Какъв е критерия на бялата клетка да ни приеме за червено телце? Фактът, че сме със същите размери ли?
— Възможно е да помогне, но не е истинската причина. Човек преценява, че една клетка е червено телце, защото я вижда. Бялата клетка го преценява по характеристиките на електромагнитното поле на
