— Нещо нередно ли има? — в Морисън веднага се надигна страха.
— Не. Просто такива са размерите ни. Достатъчно сме малки, за да усетим въздействието на Брауновото движение. Знаете какво е то, нали?
Въпросът беше чисто риторичен. Сигурно Боранова предполагаше, че всеки студент по физика знае какво е Брауново движение, да не говорим за Морисън. Въпреки това той мислено започна да си го обяснява — не с думи, а като концепции.
Всеки предмет потопен в течност е подложен от всички страни на бомбардировка от атомите и молекулите на течността. Тези частици се удрят случайно и, следователно, неравномерно. Сравнена с размерите на обекта, тази неравномерност е толкова малка, че е незабележима, а въздействието й не може да се измери. Но с намаляване на размерите на обекта, поради все по-малкия и по-малкия брой частици, които едновременно удрят тялото, тази неравномерност става все по-голяма. Корабът вече беше достатъчно малък, за да отвръща на леките разлики в ударите — първо в една посока, след това в друга, случайно. Леките движения следваха едно след друго — като трептене.
— Да, трябваше да се досетя — заяви Морисън. — Ще става все по-зле, ако продължим да се смаляваме.
— Всъщност треперенето няма да се влоши — каза Боранова. — Ще се появят и други, противодействащи ефекти.
— Не са ми известни такива — намръщи се Морисън.
— Въпреки това, такива ефекти ще има.
— Оставете го на Уравненията — вмъкна Дежньов с престорено благочестив тон. — Уравненията знаят!
— Мисля, че можем да си докараме морска болест.
— Едва ли — възрази Боранова, — но за всеки случай всички сме взели подходящи медикаменти. Приели сме същите вещества срещу космическа болест, които използват космонавтите.
— Не и аз — възмути се Морисън. — Не само че не съм пил никакъв медикамент, но дори и не бях предупреден.
— Албърт, казахме ви колкото се може по-малко за възможните неудобства и опасности заради спокойствието ви. Що се отнася до лекарството, вие изпихте вашата част на закуска. Как се чувствате?
Морисън, който усещаше, че започва да му се гади след всичките тези разговори за прилошаване, реши, че всъщност е добре. „Изумително е, помисли си той, как умът властва над тялото.“
— Сносно — отвърна слабо той.
— Добре — рече Боранова, — защото вече се намираме в кръвообращението на академик Шапиров.
38.
Морисън погледна навън през прозрачната стена на кораба.
— Кръв ли?
Първото, което очакваше да види, беше червенина. Че какво друго?
Присви очи и се взря навън, но не видя нищо дори и на силната светлина на корабните прожектори. Със същия успех можеше да бъде и в гребна лодка, движеща се по спокойната повърхност на езеро в тъмна и облачна нощ.
Мислите му промениха посоката си. Светлината в кораба, реално погледнато, имаше дължината на гама лъчи, при това доста твърди4 гама лъчи. Но все пак светлинните вълни бяха резултат от миниатюризацията на обикновената видима светлина и за хората в кораба, с тяхната също толкова миниатюризирана ретина, те оставаха лъчи светлина и имаха техните свойства.
Навън, непосредствено до корпуса на кораба, където свършваше ефекта на миниатюризационното поле, миниатюризираните фотони се увеличаваха до нормални фотони, които се отразяваха обратно към кораба. Там се миниатюризираха отново при пресичането на границата на полето. Може би останалите бяха привикнали към тази парадоксална ситуация, но за Морисън представата за миниатюризираното мехурче, плаващо в морето на нормалния свят, беше зашеметяваща. Дали границата, разделяща нормалния свят от миниатюризираната област беше видима? Дали някъде нямаше прекъсване?
Следвайки потока на мислите си Морисън се обърна към Калинина, която се беше привела на уредите си:
— София, когато нашата светлина напуска миниатюризационното поле и се увеличава, тя би трябвало да отдава топлинна енергия, а когато се отразява обратно към кораба, би трябвало да поглъща енергия, за да може да се миниатюризира. Тази енергия трябва да дойде отнякъде. Прав ли съм?
— Напълно сте прав, Албърт — отвърна Калинина, без да вдига глава. — Използването на светлина води до малка, но постоянна загуба на енергия, обаче двигателите ни могат да я осигурят. Разходът е незначителен.
— Наистина ли се намираме в кръвта?
— Не се безпокойте. Там сме. Вероятно след малко Наталия ще загаси вътрешното осветление и ще видите по-ясно какво има навън.
Като че ли по сигнал Боранова заяви:
— Готово! Можем да си починем малко.
Светлината намаля.
Незабавно обектите извън кораба се очертаха смътно. Не можеше да ги различи ясно. Бяха потопени в някаква хетерогенна смес, в която плаваха различни обекти, каквато и би трябвало да бъде кръвта.
Морисън се размърда неспокойно, борейки се с притискащия го колан.
— Но ако се намираме в кръвния поток, чиято температура е трийсет и седем градуса, ние…
— Температурата на кораба се регулира. Ще се чувстваме напълно удобно — прекъсна го Калинина. — Повярвайте, Албърт, наистина сме обмислили тези неща.
— Може и да сте ги обмислили — Морисън леко се засегна, — но мене не сте ме осведомявали. Как можете да поддържате температурата, когато нямате охладителна инсталация?
— Нямаме, но съществува външното пространство. Микротермоядрените двигатели отделят тънък сноп от субатомни частици, които са миниатюризирани и имат маса близка до нулата. Следователно те могат да се движат със скорост близка до тази на светлината, като преминават през материята с лекотата на неутриното, носейки в същото време енергия. За по малко от секунда те се озовават в открития космос. Всъщност ние се охлаждаме като прехвърляме топлина от кораба в космоса. Разбирате ли?
— Разбирам — промърмори Морисън.
Решението беше остроумно, а може би и очевидно за онези, които бяха навикнали да мислят с понятията на миниатюризацията.
Забеляза, че уредите, разположени пред Дежньов, са светещи. Такива бяха и инструментите пред Калинина. Помъчи се да се надигне малко и успя да зърне едно ъгълче от екрана пред Конев. Виждаше се изображение, което вероятно беше карта на кръвоносната система на шията. В момента преди тялото му да изгуби борбата с паяжината на колана, видя върху екрана малка червена точка. Предположи, че това е позицията на кораба в лявата вътрешна сънна артерия.
Беше се задъхал от усилието и му потрябва известно време за да възстанови контрола върху дишането си. Нишата, в която се намираше компютъра му, беше осветена. Закри светлината с лявата си ръка и погледна навън.
В далечината се виждаше нещо, което приличаше на стена, на някакъв вид преграда. Тя се отдалечи, след това се приближи, след това отново се отдалечи, и пак, и пак, с постоянен ритъм. Механично погледна към часовника си. Това явно бяха пулсациите на артериалната стена.
— Очевидно миниатюризацията не въздейства на времето — обърна се тихо към Калинина. — Поне пулсациите на сърцето са толкова, колкото би трябвало да бъдат, въпреки че ги наблюдавам с миниатюризираните си очи и ги измервам с миниатюризирания си часовник.
— Изглежда, че времето няма прекъснат характер — отговори му Конев — или поне не се влияе от миниатюризационното поле, което може би е едно и също. Това е извънредно удобно. Ако трябваше да отчитаме разлики във времето, нещата щяха значително да се усложнят.
