— Но с микротермоядрените двигатели…
— Освен придвижването имаме и много други енергийни нужди.
— Интересно колко време ще ни отнеме, за да се доберем до ключовата точка в мозъка.
— Повярвайте ми — мрачно рече Боранова. — За мене също е интересно, но ще се възползваме, доколкото е възможно, от движението на артериалния поток.
— Приближаваме иглата! — извика Дежньов. — Виждате ли я?
Точно пред тях, в снопа светлина на прожектора, се виждаше кръгъл отвор. Морисън без обяснения се досети, че това е основата на иглата.
На другия край на иглата щяха да попаднат в кръвта на Пьотр Шапиров и щяха наистина да се намират в човешко тяло.
37.
— Наталия, размерът ни е твърде голям, за да преминем през иглата — каза Морисън.
Усещаше странна смесица от емоции. Най-силна беше надеждата, че целият експеримент се е провалил. Трябваше да се деминиатюризират и всичко щеше да приключи.
А под тази мисъл, скрита дълбоко, оставаше леката сянка на разочарованието. След като бяха стигнали дотук, дали не трябваше да влязат в тялото и да изследват вътрешността на нервната клетка? Нормално Морисън би се изплашил от подобна мисъл, тъй като ненавиждаше опасностите. Всъщност той беше се изплашил. Но след като бяха миниатюризирани, след като бяха стигнали дотук, след като досега беше преодолял страха, дали не му се искаше да продължат нататък?
Но усещането за реалност надделя над тези противоречиви пориви. Тези хора определено не бяха такива глупаци, че да се захванат с кораб, който не би могъл да бъде смален достатъчно, за да премине през предварително известна игла. Едва ли толкова интелигентни хора биха проявили подобна глупост.
Боранова като че ли прочете мислите му.
— Да — рече тя безразлично, — в момента размерите ни са твърде големи, но няма да останем така дълго. Това ми е работата.
— Вашата работа? — озадачи се Морисън.
— Разбира се. До този момент бяхме миниатюризирани от външно миниатюризационно устройство. Фината настройка ще извърша аз.
— Това е едната от причините да пестим микротермоядрените си двигатели, доколкото е възможно — промърмори Калинина.
Морисън погледна от едната към другата.
— Имаме ли на борда достатъчно енергия за по-нататъшна миниатюризация? Вероятно впечатлението ми, че за миниатюризацията е необходимо огромно количество енергия е…
— Албърт — рече Боранова, — ако гравитацията имаше квантов характер, тогава за намаляването на масата наполовина щеше да е необходимо едно и също огромно количество енергия, независимо от първоначалното количество маса. За намаляването наполовина на една мишка щеше да е нужна същата енергия, както и за намаляването наполовина на един електрон. Но гравитационните взаимодействия нямат квантов характер и, следователно, нямаме загуби от масата. Това означава, че при намаляване на масата, енергията, необходима за редуцирането й също намалява. Не напълно пропорционално, но до голяма степен. Масата ни е толкова малка, че е нужно извънредно малко количеството енергия за по-нататъшната миниатюризация.
— Но тъй като никога не сте миниатюризирали обект, голям колкото този кораб, до голяма степен сте зависими от екстраполацията на данните, получени при съвсем друг диапазон на размерите.
„Не говорят на дете, помисли си възмутено Морисън. Аз съм им равен.“
— Да — съгласи се Боранова. — Предполагаме, че екстраполацията ни не е погрешна и че няма да ни изненада нещо ново и неочаквано. Все пак живеем в свят, в който понякога съществува известна неопределеност. Това е неизбежно.
— Но ако има нещо погрешно, всички ни очаква смърт.
— Не го ли знаехте? — спокойно каза Боранова. — Нима се страхувахте от фантастичното ни пътешествие само заради удоволствието да се почувствате изплашен? Имайте предвид, че не сме само ние. Ако се провалим и натрупаната при миниатюризацията енергия се освободи, тя ще разруши не само нас, но донякъде ще повреди и Пещерата. Сигурна съм, че много неминиатюризирани хора сдържат дъха си и се чудят дали ще оцелеят при една експлозия. Както виждате, Албърт, че дори онези, които не са подложени на миниатюризация, не са в пълна безопасност.
Дежньов се обърна и се ухили широко. Морисън забеляза, че един от горните му кътници е с коронка и се отличава по цвят от жълтеникавия оттенък на останалите му зъби.
— Приятелю, съсредоточете се върху мисълта, че дори и да се случи нещо, никога няма да разберете. Баща ми казваше: „След като все някога трябва да умрем, какво по-добро можем да желаем от бърза и неочаквана смърт?“
— Юлий Цезар е казал същото — рече Морисън.
— Да — съгласи се Дежньов, — но ние няма да имаме време дори да възкликнем: „И ти ли, Бруте?“
— Няма да умрем — остро рече Конев — и е глупаво да говорим за смъртта. Уравненията са верни.
— А! — възкликна Дежньов. — Имало е времена на предразсъдъци, когато хората са се уповавали на божията защитата. Да благодарим на Уравненията, че сега можем да се уповаваме на тях.
— Не е смешно — каза Конев.
— Не исках да бъде смешен, Юрий. Наташа, навън са готови за по-нататъшни действия.
— В такъв случай няма нужда повече да дискутираме — каза Боранова. — Сега ще разберем.
Морисън здраво стисна облегалките на креслото си, но нищо лошо не се случи. Напротив, кръглият отвор пред тях се разшири и стана все по-мъгляв и по-мъгляв, бавно отдалечавайки се назад, докато накрая изобщо не можеше да се различи.
— Движим ли се? — попита механично Морисън.
Въпросът беше неизбежен, въпреки че отговора беше ясен.
— Да — потвърди Калинина. — При това не изразходваме енергия. Не се противопоставяме на водните молекули. Напред в иглата ни придвижва водния поток, докато течността бавно се изтласква от цилиндъра.
Морисън започна да брои наум. Броенето заангажираше ума му по-ефикасно, отколкото наблюдаването на секундната стрелка на часовника му.
Когато стигна до сто, попита:
— Колко време ще е нужно?
— Колко време ще е нужно за какво? — попита в отговор Калинина.
— Кога ще навлезем в кръвта?
— След няколко минути — отвърна Дежньов. — Изтласкват ни много бавно, защото е възможно да се появи някаква микротурбулентност. Някога баща ми казваше: " По-бавно е, но е по-добре да пълзиш надолу по пътеката, отколкото да прескачаш скалите."
— Все още ли се миниатюризираме? — изпъшка Морисън.
— Не — отговори зад него Боранова. — Достигнахме до клетъчни размери и засега това напълно отговаря на нуждите ни.
Морисън с изненада откри, че трепери. Толкова много се случваше и съществуваха толкова много въпроси, за които да мисли, че не оставаше време за страх. Не беше изплашен, във всеки случай не много, но все пак продължаваше да трепери по някаква причина.
Опита се да се успокои. Реши да се отпусне в креслото, но само волевото усилие не достигаше. За целта беше нужна и силата на притеглянето, а такава практически нямаше. Затвори очи и задиша бавно. Дори опита тихо да си тананика хора от деветата симфония на Бетовен.
Накрая се принуди да го сподели.
— Съжалявам, но мисля, че ме тресе.
— Аха! — изкикоти се Дежньов. — Чудех се кой ли пръв ще го спомене.
— Не сте вие, Албърт — успокои го Боранова. — Всички треперим леко. А също и корабът.
