Глава 9
АРТЕРИЯТА
Ако течението те води натам, където искаш да отидеш, не се съпротивлявай.
36.
През повечето време погледа на Морисън остана насочен към нишата пред него, към компютъра и към програмата му. Неговият софтуеър — единственото нещо, което му беше останало отпреди много време.
Много време ли? Преди по-малко от сто часа дремеше по време на безсмислените разговори през последния ден на конференцията и се чудеше как да запази положението си в университета. Сякаш през тези сто истински часа бяха изминали сто субективни години. Не можеше ясно да си представи университета или да си спомни тъжните разочарования, които изпълваха живота му в последно време.
Преди сто часа щеше да даде много за да се измъкне от досадния цикъл на безполезни усилия. Сега би дал много, много повече, за да се върне обратно към предишния живот, да се събуди и да установи, че събитията от последните сто часа, а може би години, никога не са се случвали.
Погледна през прозрачната стена на кораба, намираща се до десния му лакът с полузатворени очи, сякаш не желаеше да види нищо. Наистина не желаеше. Не искаше да вижда нищо, което да е по-голямо, отколкото би трябвало да бъде. Това щеше да разруши отчаяната му надежда, че миниатюризационната апаратура се е повредила или че всичко просто е било илюзия.
В полезрението му се появи един мъж — висок, висок повече от два метра. Може би наистина беше толкова висок.
Появиха се и други. Не беше възможно всичките да са толкова високи.
Сви се в седалката си и повече не вдигна глава. Това му стигаше. Знаеше, че миниатюризационния процес напредва неумолимо.
Тишината в кораба беше подтискаща, непоносима. Морисън почувства остра нужда да чуе нечий глас, та бил той и неговия собствен.
Калинина, седнала от лявата му страна, беше единствения човек, с когото можеше да разговаря лесно и може би беше най-добрия избор. Тъй като Морисън не желаеше нито неуместното веселие на Дежньов, нито праволинейността на Боранова, нито мрачната напрегнатост на Конев, той се обърна към замръзналата тъга на Калинина:
— София, как ще навлезем в тялото на Шапиров?
На Калинина й беше необходимо известно време, за да го чуе. Най-сетне устните й се раздвижиха слабо и тя прошепна:
— Инжекция.
След това, като че ли полагаше върховни усилия, тя очевидно реши, че трябва да се държи по общително с него. Обърна се към него и добави:
— Когато станем достатъчно малки, ще ни поставят в иглата на спринцовка и ще ни инжектират в лявата сънна артерия на академик Шапиров.
— Ще ни премятат като зарове — ужаси се Морисън.
— Изобщо няма да е така. Проблемите са сложни, но всичко е предварително обмислено.
— Откъде знаете? Това никога преди не е било правено. Не и с кораб. Не и със спринцовка. Не и с човешко тяло.
— Вярно е — съгласи се Калинина, — но подобни проблеми, разбира се много по-прости, се обсъждат от дълго време, а през последните няколко дни имахме продължителни семинари, свързани с тази мисия. Не мислете, че обясненията на Аркадий преди миниатюризацията да започне — онези за тоалетната хартия и така нататък — бяха нови за нас. Чували сме ги много пъти и преди. Бяха предназначени отчасти за вас, тъй като не сте посещавали семинарите и отчасти за Аркадий, който обича да подчертава заслугите си.
— В такъв случай бихте ли ми разказали какво следва?
— Ще ви обяснявам какво става, когато стигнем до определено действие. Засега няма да правим нищо, докато не достигнем размери около сантиметър. Ще са нужни още около двайсет минути, тъй като засега процесът е бавен. Колкото по-малки ставаме, толкова по-бързо можем да се миниатюризираме. Досега имахте ли някакви неприятни усещания?
Морисън мислено се вслуша в бързото биене на сърцето си и в дишането на дробовете си и отвърна:
— Никакви — след което реши, че отговорът му е прекалено оптимистичен и добави — поне засега.
— Добре — рече Калинина и затвори очи, като че ли искаше да покаже, че се е изморила от разговора.
Морисън реши, че това не е лоша идея и също затвори очи.
Може би наистина беше заспал или просто беше изпаднал в защитното състояние на полубезсъзнателността, която го отделяше от реалността. Като че ли не беше минало много време, когато се сепна от леко стържене.
Отвори широко очи и откри, че се намира на около един сантиметър от седалката. Имаше странното усещане, че се носи с всеки случаен полъх на вятъра.
Боранова беше застанала зад него и го държеше с две ръце за раменете. Натисна го внимателно надолу и каза:
— Албърт, поставете предпазния колан. София, покажете му как. Съжалявам, Албърт, трябваше да ви споменем за всичко това преди да тръгнем, но имахме малко време, а вие бяхте доста нервен. Не искахме да ви довеждаме до пълна безпомощност, като ви натъпчем с информация.
За свое собствено учудване Морисън не се чувстваше безпомощен. Напротив, усещането, че седи във въздуха му доставяше удоволствие.
Калинина натисна ръба на седалката между коленете си и колана около кръста и се разкопча. Морисън беше сигурен, че когато затвори очи, той не беше там, а сега отново изчезна, прибирайки се със щракване в гнездото от лявата страна на седалката й. Изви се към Морисън и каза:
— Ето този бутон, от лявата ви страна, освобождава колана.
Морисън забеляза, че при движението си към него, тя леко се надигна над седалката.
Тя натисна бутона — един по-тъмен кръг на светъл фон. Гъвкава мрежа от прозрачна пластмаса изхвръкна със слабо съскане, уви се около него и заби тройния си връх в другия край на седалката му. Озова се еластично притиснат от нещо подобно на дантела.
— Ако искате да се освободите, точно между коленете ви се намира бутона, която разкопчава колана.
Калинина се наведе напред, за да му го покаже. Притискането на тялото й му се стори приятно.
За нея това като че ли беше без значение и щом завърши обяснението си, тя се върна в седалката си и отново закопча колана си.
Морисън бързо се огледа, протягайки се нагоре и напред, доколкото му позволяваше колана и с мъка надникна над рамото на Конев. И петимата бяха с поставени колани.
— Миниатюризирани сме достатъчно, за да тежим много малко, нали?
— Сега тежите само около двайсет и пет милиграма — поясни Боранова, — така че можете да се смятате за безтегловен. В момента вдигат кораба.
Морисън погледна обвинително към Калинина. Тя леко вдигна рамене и каза:
— Казах ви, че ще ви обяснявам какво се случва, но изглеждахте заспал и реших, че е по-добре да ви оставя да подремнете. Скърцането на щипката ви събуди и ви вдигна над седалката.
— Щипката ли? — огледа се наоколо.
Беше забелязал сенките от двете страни на кораба, но стените обикновено са непрозрачни и затова не беше обърнал внимание на този факт. Сега си спомни, че стените на кораба са прозрачни и разбра, че от двете страни има преграда пред светлината.
