градуса.
Щом краката му опряха в капилярната стена, забута с може би неразумна ярост. Ако пробиеше дупка в стената, резултатите можеха да се окажат извънредно лоши, но знаеше, че му остава малко време и не искаше да мисли за нищо друго. За щастие краката му отскочиха, като че ли бяха потънали в пореста гума и корабът се завъртя малко по-бързо.
След това спря.
Морисън вдигна замъглен поглед, присвивайки очи, за да види нещо. Почти не можеше да диша в неприятната влажна топлина на водолазния костюм. Корабът беше опрял в друга червена кръвна клетка. Със сигурност беше друга клетка. Бяха толкова наблизо в капилярите, колкото… колкото колите по натоварена градска улица.
Този път не се забави. Замахна с плавника на дясната си ръка, разрязвайки дълъг прорез. Този път не отдели дори една микросекунда, за да се безпокои дали не е убил невинна твар. Краката му заработиха отново и корабът се задвижи.
Надяваше се, че се движи в същата посока като преди. А ако се беше преобърнал с главата надолу при лудешката си атака срещу червеното телце и сега просто буташе кораба в погрешна посока?
Корабът застана успоредно на надлъжната ос на капиляра. Дишайки тежко се опита да види накъде се движат „плочките“. Ако се преместваха към носа на кораба, значи корабът се движеше назад заедно с течението и беше насочен към разклонението на артерията.
„Така е“, реши той. Не, нямаше значение. Правилно или неправилно, трябваше да се връща на кораба.
Нямаше намерение да даде живота си заради успеха.
„Накъде? Накъде?“
Ръцете му се плъзгаха по повърхността на кораба. Залепват тук. Залепват там.
Смътно видя замъглени фигури от другата страна на стената. Насочваха го с жестове. Опита се да следва указанията.
Губеха се от погледа му.
Нагоре? Сочеха му нагоре? Как би могъл да се изкатери нагоре? Нямаше сили.
От известно време последната му разумна мисъл беше, че не се нуждае от сила. За едно безтегловно, лишено от маса тяло „нагоре“ не се различава много от „надолу“.
Загърчи се нагоре, забравяйки защо и над него се спусна мъгла.
46.
Първото нещо, което Морисън почувства, беше студ.
Студена вълна. После студено докосване.
След това светлина.
Взираше се в някакво лице. Известно време не можа да схване, че това е лице. Отначало виждаше само светли и тъмни петна. След това лице. След това различи лицето на София Калинина.
— Познавате ли ме? — меко попита тя.
Морисън бавно кимна.
— Кажете името ми.
— София — изграчи той.
Завъртя очи, успя с труд да фокусира погледа си, след което обърна глава.
— Наталия.
— Как се чувствате?
— Имам главоболие — гласът му прозвуча слаб и далечен.
— Ще премине.
Затвори очи и се предаде на бездействието. Да не правиш нищо е най-голямото щастие. Да не усещаш нищо!
Почувства студено докосване по хълбока си и отново отвори очи. Откри, че костюма е свален и лежи гол.
Усети, че нечии ръце го задържат и чу нечий глас да казва:
— Не се безпокойте. Не можем да ви предложим душ. Нямаме толкова вода. Но можем да използваме влажна кърпа. Трябва да ви охладим и… почистим.
— …непристойно е — промърмори той, запъвайки се на сричките.
— Глупости. Сега ще ви изсушим. Малко дезодорант. След това отново в гащиризона.
Морисън се опита да се отпусне. Заговори отново едва когато почувства памучната дреха върху тялото си.
— Правилно ли завъртях кораба?
— Да — кимна енергично Калинина. — И се преборихте с две червени клетки. Държахте се геройски.
— Помогнете ми да се изправя — дрезгаво каза Морисън.
Отблъсна се с лакти от седалката и естествено отплува във въздуха.
Дръпнаха го надолу.
— Забравих — промърмори той. — Е, завържете ме. Нека да поседя и да си почина.
Пребори се със замайването, след което продължи:
— Синтетичният костюм е безсмислица. Костюмът за плаване в кръвоносната система на топлокръвно животно трябва да се охлажда.
— Знаем — обади се Дежньов от мястото си при управлението. — Следващият модел ще го има.
— Следващият! — горчиво възкликна Морисън.
— Поне направихте какво беше нужно, а без костюма щеше да е невъзможно.
— Но на известна цена — каза Морисън, който беше преминал на английски, за да изразява по-точно чувствата си.
— Разбирам ви — вмъкна Конев. — Живял съм в Съединените щати. Ще ви кажа как са всички тези думи на руски, ако мислите, че ще се почувствате по-добре.
— Благодаря, но на английски звучат по-добре.
Облиза със сух език изпръхналите си устни.
— Малко вода би ми дошла добре. Жаден съм.
— Разбира се — рече Калинина, поднасяйки бутилка вода към устните му. — Внимателно я изсмучете. При безтегловност водата не тече. Полека, полека. Не пийте толкова.
Морисън отдръпна глава от бутилката.
— Имаме ли достатъчно вода?
— Трябва да възстановите изгубеното. Водата е достатъчно.
Морисън отпи още малко и въздъхна:
— Така е много по-добре. Докато бях навън в капиляра ми се мярна някаква мисъл. Просто един проблясък. Не бях достатъчно на себе си, за да разбера собствената си мисъл — наклони глава и закри очите си с ръце. — Не мога да си я спомня. Нека помисля.
Всички в кораба замълчаха.
Накрая Морисън въздъхна и след като прочисти гърлото си каза:
— Да, спомних си.
— Добре — Боранова също въздъхна. — Значи не сте изгубили паметта си.
— Разбира се, че не съм — свадливо рече Морисън. — Какво имахте предвид?
— Че загубата на паметта би могла да бъде ранен признак на мозъчно увреждане — обади се Конев.
Морисън затвори рязко уста, така че зъбите му изтракаха.
— Наистина ли мислите така? — попита той, усещайки хлад в стомаха си.
— Възможно е — продължи Конев. — Както при Шапиров.
— Няма значение — намеси се Калинина. — Не се случи. Каква беше мисълта ви, Албърт? Все още я помните, нали?
