Последните й думи бяха наполовина уверено изказване и наполовина въпрос, изпълнен с надежда.
— Да, помня я. Сега се движим, така да се каже, срещу течението, нали?
— Да — потвърди Дежньов. — Използвам двигателите — изразходвам енергия.
— Когато стигнем до артерията все още ще се движим срещу течението и няма да можем да завием. Ще се връщаме по пътя, по който дойдохме. Отново ще се наложи корабът да бъде завъртян отвън. Аз не мога да го направя. Разбирате ли? Не мога!
— Никой няма да го прави, Албърт, приятелю мой — весело рече Дежньов. — Погледнете напред. В момента приближаваме артерията.
Морисън вдигна поглед и почувства остра болка. Сигурно беше направил гримаса, защото Калинина сложи хладната си ръка на челото му и го попита:
— Как е главоболието ви?
— Преминава — Морисън поклати глава недоволно.
Взря се напред и откри, че зрението му е нормално. Цилиндричният тунел пред тях се разширяваше и отвъд елиптичния му ръб можеше да се види далечната стена, чиято структура беше много по-слабо изразена.
— Капилярът се отделя от артерията като клон от дърво — под остър ъгъл — рече Морисън. — Ще преминем през отвора и ще бъдем насочени три-четвърти срещу течението. Щом веднъж достигнем отсрещната стена, ще отскочим и ще продължим да се движим право срещу течението.
— Старият ми баща казваше: „Половин въображение е по-лошо, отколкото никакво.“ Наблюдавайте, малки Албърт. Ще изчакам, докато приближим почти до самия отвор и ще изключа моторите, така че да излезем много бавно срещу течението. Сега корабът ни подава муцуната си от капиляра, още малко, още малко и сега главното течение на артериалната кръв ни хваща, натиска носа и ни завърта. Отново се подаваме малко, течението ни завърта още малко. Излизаме напълно и — ето — завил съм. Насочваме се надолу по течението и аз изключвам двигателите — той се усмихна триумфално. — Не беше ли добре направено?
— Добре направено — вмъкна Боранова, — но без онова, което извърши Албърт, щеше да е невъзможно.
— Напълно вярно — Дежньов размаха ръка. — Давам му пълно признание и ордена „Ленин“, ако го приеме.
Морисън почувства безкрайно облекчение. Не се налагаше повторно да излиза.
— Благодаря ви, Аркадий.
След това добави доста стеснително.
— Знаете ли, София, все още съм жаден.
Тя веднага му подаде бутилката, но Морисън се поколеба.
— София, сигурна ли сте, че не съм изпил повече, отколкото ми се полага?
— Разбира се, че сте изпили повече, но това е вашия дял. Водата се рециклира лесно. Освен това имаме малък допълнителен запас. Не паснахте напълно на въздушния шлюз. Лакътят ви се показваше, така че се наложи да отворим вътрешния слой и да ви придърпаме, което означава влизане на малко плазма. Не много, благодарение на плътността й. Разбира се, тя беше миниатюризирана и рециклирана.
— След като е миниатюризирана едва ли е повече от капка.
— Наистина е толкова — усмихна се Калинина, — но дори и капката е допълнителен запас и тъй като вие я донесохте, заслужавате допълнителна дажба. Логиката си е логика.
Морисън се засмя и лакомо изсмука допълнителната вода, изцеждайки я от еластичния контейнер, направен в космически стил. Започваше да се чувства сравнително добре, дори повече от добре. Усещаше задоволството, което настъпва при освобождаването от нещо непоносимо.
Опита се да се съсредоточи върху фактите. Все още беше на кораба. Все още, повече или по-малко, беше с размерите на бактерия. Шансовете му да преживее още няколко часа все още бяха под въпрос. И въпреки това, дори осъзнавайки всички тези възможности, не можеше да се пребори с райското блаженство от отсъствието на непоносимата топлина, от присъствието на останалите, от женските грижи.
— Искам да благодаря не само на Аркадий, но и на всички останали, че ме издърпахте и се погрижихте за мене.
— Не се безпокойте — безразлично подметна Конев. — Нуждаем се от вас и от вашата програма. Ако ви бяхме оставили там, проектът щеше да се провали, дори да бяхме открили търсената клетка.
— Може би е така, Юрий — рече Боранова, без да крие възмущението си, — но докато прибирахме Албърт, мислехме само за спасяването на живота му. Не мога да повярвам, че дори ти си бил толкова коравосърдечен, та безпокойството ти за човека, който рискува живота си, за да ни помогне, да се е дължало само на нуждата ни от него.
— Очевидно истинската причина е нежелана — промърмори Конев.
Всъщност Морисън се интересуваше от истинската причина. От споменаването на възможното мозъчно увреждане, той се проверяваше, мислеше, опитваше се да достига до заключения.
— Аркадий — попита Морисън, — когато микротермоядрените двигатели работят, те превръщат миниатюризиран водород в миниатюризиран хелий и част от хелия се отделя заедно с миниатюризираните водни пари или някакво друго вещество, което използвате за създаване на налягане.
— Да — Аркадий застана нащрек. — И ако е така, какво следва?
— И миниатюризираните частици — атоми и елементарни частици — просто преминават през Шапиров, през Пещерата и през Земята и отиват в открития космос, както ми казахте.
— Е, и?
— Те сигурно не остават миниатюризирани. Нали не започваме процес, при който Вселената постепенно ще бъде изпълнена с миниатюризирани частици, докато човечество все повече и повече започва да използва миниатюризацията?
— И така да е, какво ще ни навреди? Човешката дейност и за милиарди години не би прибавила значително количество миниатюризирани частици към Вселената. Но на практика не е така. Миниатюризацията е метастабилно състояние, което означава, че винаги има възможност миниатюризираните частици да се върнат спонтанно към истинската стабилност, т.е. към неминиатюризираното състояние.
Морисън видя с ъгълчето на окото си, че Боранова предупредително вдигна ръка, но Дежньов, както обикновено, трудно прекратяваше словоизлиянията си.
— Естествено — продължи той, — трудно е да се предскаже кога дадена частица ще се върне към нормално състояние, но мога да се обзаложа, че повечето ще са отвъд орбитата на Луната, когато се случи. А що се отнася до няколкото частици — такива винаги съществуват — които ще се деминиатюризират почти незабавно, тялото на Шапиров може да ги абсорбира…
Изглежда, че забеляза повелителния жест на Боранова, защото каза:
— Но аз ви отегчавам. Както каза баща ми на смъртното си легло: „Възможно е поговорките ми да са ви отегчавали, но занапред няма да ги чувате, така че ще жалеете по-малко за мене, а следователно — ще страдате по-малко.“ Старецът би се изненадал, а може би и разочаровал, колко често ние, неговите деца, ги цитираме. Но не мисля, че бих рискувал с другарите си на кораба…
— Точно така — прекъсна го Конев, — така че, моля те, спри, особено сега, когато приближаваме капиляра, в който трябва да влезем! Албърт, наведете се и вижте церебрографа. Съгласен ли сте?
Калинина предпазливо се обърна към Боранова:
— Албърт не е в състояние да се занимава с церебрографи.
— Нека да опитам — рече Морисън и се опита да свали колана.
— Не — властно рече Боранова. — Аркадий, можеш ли да се приближиш до стената от дясната ни страна и да уловиш течението, което завива в капиляра.
— Следвах червените клетки — отвърна Аркадий — и улових течение, което се насочва към дясната стена. Или то, или водовъртежа, предизвикан от него, ще ни изтласкат към стената. А, виждате ли, така и става, точно както преди, когато трябваше да се влеем в течението. Всеки път успявам да се възползвам от естествените течения по подходящ начин — по лицето му се разля широка усмивка. — Пляскайте всички! Кажете: „Браво, Аркадий!“
Морисън се насили да каже:
