Тя се поколеба, очевидно несигурна в написаното.
След това пръстите й се раздвижиха и на екрана й се появи на кирилица:
„НЕ МУ ВЯРВАЙТЕ! НЕ КАЗВАЙТЕ НИЩО!“
След това веднага изтри написаното.
Морисън написа:
„ЗАЩО?“
„НЯМА ЗЛА УМИСЪЛ, А ЗАРАДИ ПЪРВЕНСТВОТО, ЗАРАДИ ПРИЗНАНИЕТО. БИ НАПРАВИЛ ВСИЧКО, ВСИЧКО, ВСИЧКО!“
Думите изчезнаха и Калинина обърна поглед настрана.
Морисън се замисли. А ако беше само женска отмъстителност?
Във всеки случай, нямаше значение, тъй като не възнамеряваше да каже нищо повече от онова, което вече беше заявил или написал в статиите си. Самият той не беше злоумишлен, но щом ставаше дума за признание и за първенство, може би не би направил всичко, всичко, всичко, но би направил много.
Все пак в момента не можеше да се направи нищо. Или може би едно нещо, което беше напълно странично, но започваше да завладява ума му все повече, докато измести всичко останало.
Обърна се към Боранова, която все още се взираше в уредите, а пръстите й замислено почукваха върху креслото.
— Наталия?
— Да, Албърт? — рече тя, без да го погледне.
— Мразя да вмъквам нотки на груб реализъм, но — гласът му се снижи почти до шепот — мислех за уринирането.
Тя го погледна, ъгълчетата на устните й леко се извиха нагоре, но не се усмихна. Гласът й прозвуча с нормална си сила:
— Защо да мислите за него, Албърт? Просто го направете.
Морисън се почувства като малко момче, което вдига ръка, за да иска разрешение да излезе от класната стая.
— Не искам да съм пръв.
Боранова се намръщи, като че ли беше учителката от мислите му.
— Глупаво е, а във всеки случай не сте пръв. Самата аз вече се погрижих за нуждите си. Често съм забелязвала, че напреженията изострят нуждите.
Морисън също често го беше забелязвал.
— За вас е лесно — прошепна той. — Сама сте на задната седалка — и той леко кимна към София.
— Е, и? — Боранова поклати глава. — Не ми се вярва да искате да ви импровизирам параван? Трябва ли да сложа ръцете си върху очите й? — Калинина изненадано погледна към тях. — Няма да ви обърне внимание от благоприличие, а и защото скоро ще иска вие да не й обръщате внимание.
Морисън силно се смути, тъй като сега Калинина гледаше към него с очевидно разбиране.
— Е, хайде, Албърт. Аз ви държах гол в скута си. В момента няма място за излишна скромност.
Морисън се усмихна слабо и леко й махна с ръка в знак на благодарност.
Опита се да си спомни как се отваря капака, но установи че при отварянето му се чува щракане. Тези противни Съвети! Винаги са малко назад. Лесно можеха да го направят така, че да се отваря безшумно.
Успя да освободи електростатичния цип покрай чатала си и започна да се безпокои дали после ще го затвори незабелязано.
Още щом отвори капака, Морисън почувства въздушния поток, неприятно хладен върху голата му кожа. Въздъхна с огромно облекчение щом приключи, успя да закопчае ципа и седна задъхан. Осъзна, че беше сдържал дишането си.
— Вземете — рече безцеремонно Боранова. За миг се втренчи в онова, което му подаваше, преди да разбере, че е опакована кърпичка. Отвори опаковката и установи, че кърпата е навлажнена и ароматизирана. Изтри ръцете си с нея. Очевидно Съветите се учеха на някои малки удобства или на упадък, в зависимост от това дали битката за надмощие в наблюдаващия печелеше придирчивостта или нетърпението.
Боботещият глас на Дежньов прозвуча силно, много силно в ушите на Морисън, които се бяха настроили за шепот:
— Готово!
— Какво е готово? — гневно попита Морисън, който автоматично реши, че възклицанието се отнася до телесните му функции.
— Индивидуалното запалване на двигателите — отвърна Дежньов, посочвайки с две ръце уредите за управление на кораба. — Мога да включвам единия или двата, или и трите, ако пожелая. Напълно сигурно, мисля.
— Какво значи това, Аркадий? — хапливо запита Боранова. — Напълно е сигурно или зависи от мнението ти?
— И двете — отвърна Дежньов. — Моето мнение е, че съм напълно сигурен. Бедата е там, че не винаги мнението ми е правилно. Баща ми казваше…
— Мисля, че трябва да ги изпробваме — рече Конев, прекъсвайки цитирането на бащата на Дежньов и може би напълно осъзнавайки, че го прави.
— Разбира се — съгласи се Дежньов. — Ясно е и без думи, но баща ми казваше — гласът му се издигна, като че ли беше твърдо решен да не позволи да го прекъсват: „Сигурното за нещо, което се разбира без думи е, че някой трябва да го каже.“ А може би също знаеш, че…
За миг спря и Боранова попита:
— Какво знаем може би?
— Няколко неща, Наташа — отвърна Дежньов. — На първо място, завиването ще отнеме много енергия. Направих каквото мога, но кораба не е проектиран за такива цели. И друго… е, не мога да се свързвам с Пещерата.
— Не можеш да се свързваш? — гласът на Калинина се издигна почти до писък, заради изненадата или възмущението й.
Гласът на Боранова не криеше силното й възмущение:
— Какво искаш да кажеш с това, че не можем да се свързваме?
— Е, Наташа, нали знаеш, че не мога да свържа моторите отделно без жици? И най-добрият инженер в света не може да направи жици от нищото, нито пък силициеви чипове. Нещо трябваше да бъде разглобено, а единственото, което можех да разглобя, без да повредя кораба, беше радиото. Съобщих го в Пещерата и последваха много писъци и жалби, но как биха могли да ме спрат? Така че сега мисля, че можем да завиваме и зная, че не можем да комуникираме.
54.
Щом корабът започна да се движи настъпи мълчание. Обкръжението им беше се променило коренно. В кръвта имаше смесица от обекти, едни струпани пред тях, други бавно отминаващи назад в зависимост от водовъртежите и теченията. Имаше усещане за движение, дори и само заради повърхността на кръвоносните съдове — удебелявания по стените на артериите, „плочите“ на капилярите, които бавно се плъзгаха назад.
Тук, в междуклетъчно пространство, имаше пълен застой. Никакво движение. Никакъв признак за живот. Плетеницата от колагенови нишки приличаше на първобитна гора, изградена само от клони, без листа, без цвят, без звук, без движение.
Но след като корабът се отправи напред през гъстата междуклетъчна течност, всичко започна да се движи назад. Корабът се плъзна между две V-образно свързани нишки. На Морисън му се стори, че ясно забеляза спиралната структура по дължината на колагеновите нишки, която се виждаше по-добре на по- тънката от двете.
А пред тях се виждаше дебело колагеново влакно — царят на колагеновата джунгла.
— Трябва да завиеш, Аркадий — каза Конев. — Сега е времето да изпробваме двигателите.
— Добре, но ще трябва да се наведа. Управлението не ми е под ръка. Подобренията имат някакви
