непрестанното Брауново движение. Може би се получаваше интерференция със зарядите на атомите, които бяха струпани извън миниатюризационното поле.
Чудото беше, че изобщо бе засякъл вълните.
Бавно докосна антената. Плъзна пръстите си нагоре-надолу, първо с едната ръка, после с другата, след това двете заедно и накрая двете заедно, но в противната посока. След това внимателно завъртя антената на едната страна, после на другата. Скептичните вълни се усилваха или ставаха по-неравни, но Морисън не знаеше със сигурност как действията му водят към изчистването на изображението.
И изведнъж, завъртайки антената в определена посока, малките вълни рязко се усилиха. Малко движение в едната или другата посока и те ставаха отново непостоянни, но в една точно определена посока бяха силни. Опита се да сдържи треперенето на ръцете си.
— Аркадий?
— Да, мой американски магьоснико — отвърна Дежньов.
— Завий наляво и малко нагоре! Не искам да говоря прекалено много.
— Ще трябва да заобиколя няколко нишки.
— Завий бавно! Ако го направиш бързо ще изгубя фокусировката.
Морисън с мъка си наложи да не гледа наляво към Калинина. Един поглед към лицето й и неизбежната мисъл за красотата й щяха да са достатъчни, за да развалят изображението на монитора. Дори мисълта за вероятно разсейване беше достатъчно отвличаща, защото мисловната вълна се разколеба.
Дежньов използваше всички възможности на двигателите, за да завива бавно, а Морисън леко въртеше антената, търсейки посоката. От време на време промърморваше кратко указание:
— Нагоре и надясно. Надолу. Малко наляво. Право напред — прошепна най-накрая.
„Би трябвало да стане по-лесно щом се приближат, помисли си той, но не можеше да се отпусне, докато неврона наистина не се появи…“
Съсредоточаването само върху едно действие беше толкова изморително, колкото и продължителното напрягане на един и същ мускул. Трябваше да направи някаква малка промяна. Трябваше да помисли за нещо друго, за нещо неутрално, нещо, което би могло да остави мозъка му ненапрегнат за известно време. Така че се замисли за разбитото си семейство, тъй като толкова често беше мислил за тях, че представата беше избледняла и донякъде изгубила ефекта си. Приличаше на набръчкана и избледняла снимка, от която можеше бързо да се откъсне и да се върне над целенасочените размишления над скептичните вълни.
Неочаквано, без предупреждение друга мисъл се вмъкна в ума му и го завладя напълно. Беше мисловен портрет на София Калинина, която изглеждаше по-млада, по-хубава и по-щастлива, отколкото през целия кратък период, откакто я познаваше. А заедно с представата за София и смесица от любов, разочарование и ревност, които го обезсилиха.
Не беше осъзнавал нито едно от тези чувства, но кой би могъл да знае какви несъзнателни мисли и емоции се крият в собствените му мозъчни клетки? А Калинина? Това ли чувстваше към нея? Толкова бързо? Или ненормалното влияние върху мозъка на това фантастично пътешествие предизвикваше фантастични реакции?
Изведнъж забеляза, че кривата на екрана е напълно изчезнала. Беше готов да извика на Дежньов да спре двигателите, докато се концентрира и се опита отново да засече вълните, когато прогърмя гласа на Дежньов:
— Ето това е, Албърт. Доведохте ни до клетката като хрътка. Поздравления!
— А също и — добави Боранова, гледайки намръщеното изражение на лицето на Конев — поздравления на Юрий за идеята и защото убеди Албърт да я изпробва.
Лицето на Конев се отпусна.
— А сега? — попита Дежньов. — Как ще влезем вътре?
56.
Морисън се втренчи с интерес в гледката пред тях. Докъдето достигаше светлината на корабните прожектори се виждаше огромна назъбена стена, разпростираща се нагоре и надолу, наляво и надясно. Зъберите се състояха от отделни куполи, така че при по-внимателно вглеждане стената приличаше на шахматна дъска, всяко квадратче на която беше изпъкнало. Между куполите стърчаха неравни издатини, подобно на дебели, къси, разнищени въжета, което придаваше на стената парцалив вид.
Нужно му беше известно усилие, за да схване, че куполите са краищата на молекулите, вероятно фосфолипидни, които изграждат клетъчната мембрана. С известен страх осъзна какво означаваше кораба да е с размерите на глюкозна молекула. Клетката беше огромна — при сегашния размер на кораба сигурно се простираше на много километри.
Конев също се взираше в клетъчната мембрана, но по-бързо се откъсна от замисленото си съзерцание.
— Не съм сигурен — заговори той, — че това е мозъчна клетка или поне че е неврон.
— Че какво друго би могла да бъде? — попита Дежньов. — Ние сме в мозъка, а това е клетка.
Конев не направи видимо усилие да подтисне отвращението в гласа си:
— Мозъчните клетки са повече от един вид. Важните клетки са невроните — основната действаща сила на ума. В човешкия мозък има десет милиарда неврона. Но има и десет пъти повече различни типове глиални клетки. Така че вероятността е десет към едно това да е глиална клетка. Мисловните вълни са в невроните.
— Юрий, не можем да се ръководим само от случайността — каза Боранова. — Не би ли могъл по- определено да кажеш дали е неврон или не е, без да използваме статистиката?
— Не и само с гледане. При нашите размери аз виждам само една малка част от клетъчната мембрана, а при тези условия клетките си приличат. Ще трябва да станем малко по-големи за да получим по-общ изглед. Предполагам, че сега можем да станем по-големи, Наталия. В края на краищата преминахме онова, което нарече колагенова джунгла.
— Ако е необходимо можем да се деминиатюризираме, но увеличаването на размерите е по-отегчително и рисковано, отколкото намаляването им. Увеличаването означава генерация на топлина и трябва да се извършва бавно. Има ли някакъв друг вариант?
— Бихме могли отново да изпробваме инструментите на Албърт — рече хапливо Конев. — Албърт, бихте ли могли да ни кажете дали скептичните вълни, които улавяте идват право към нас или от малко по-друга посока?
Морисън се поколеба. Преди уредът му да се разфокусира беше видял образа на Калинина и не искаше тази представа да се връща отново. Беше твърде смущаваща, твърде разстройваща. Щом умът му криеше и подтискаше някакви емоции, значи по-добре беше да са скрити и подтиснати.
— Не съм сигурен… — започна той неуверено.
— Опитайте! — предложи Конев и сега и четиримата руснаци гледаха сериозно към Морисън.
Морисън повдигна безразлично рамене и включи компютъра си. След кратък размисъл обяви:
— Улавям вълните, но не толкова силно, колкото по пътя насам.
— Има ли посока, в която да са по-силни?
— Малко по-нагоре са по-силни, но искам пак да ви предупредя, че насочващите способности на апаратурата ми са изключително примитивни.
— Да, също като кораба, срещу когото непрекъснато възразявате. Наталия, мисля, че се е случило следното. Идвайки насам сме засичали неврона над глиалната клетка. Когато е видял глията, Аркадий естествено е завил към нея и сега тялото й закрива неврона и ние приемаме по-неясно мисловните вълни.
— В такъв случай — каза Боранова — трябва да минем над глията и да отидем към неврона.
— И в такъв случай — добави Конев — отново казвам, че трябва да се деминиатюризираме. При сегашния ни размер на глюкозна молекула може да се окаже, че разстоянието, което трябва да изминем, за да заобиколим глиалната клетка, е сто, сто и петдесет километра. Ако се увеличим десет пъти, да речем до размерите на малка протеинова молекула, разстоянието очевидно ще се съкрати до десет, петнайсет километра.
— Наталия, трябва да бъдем със сегашните си размери, за да навлезем в неврона — додаде Калинина с
