— Може би — предложи Дежньов, — ако деминиатюризираш малко кораба…
— Не — прекъсна го Боранова.
— Почакай, Наташа. Помисли само. Ако се деминиатюризираме малко, ще имаме по-малко разстояние за пътуване. Ние ще станем по-големи, а разстоянието между кръвоносния съд и неврона — по-малко — той направи красноречив с ръце. — Разбираш ли?
— Разбирам. Но, Аркадий, колкото по-големи ставаме, толкова по-трудно ще преминаваме между нишките. Невроните в мозъка са добре защитени. Мозъкът е единствения орган, който е напълно заобиколен от кост, а самите неврони, които са най-необичайните клетки в тялото, са добре обвити с междуклетъчно вещество. Виж сам. Единствено ако сме с размерите на глюкозна молекула можеше да си пробием път през и около колагена, без да причиним драстични повреди на мозъка.
В този момент Конев извърши необичайното за него действие — завъртя се в седалката си, гледайки нагоре докато се обръщаше наляво, така че погледа му да премине над Калинина преди да срещне очите на Боранова.
— Не мисля, че е необходимо да пътуваме напред напълно сляпо и случайно.
— А как иначе, Юрий?
— Невроните сами се разкриват. По дължината на всеки от тях периодично, на много кратки интервали преминават нервни импулси. Те могат да бъдат засечени.
— Но невроните са изолирани — намръщи се Морисън.
— Аксоните, но не и телата на клетките.
— Но нервните импулси са най-силни в аксоните.
— Не, нервните импулси може би са най-силни в синапсите, а те също не са изолирани. Синапсите би трябвало да искрят през цялото време, а вие би трябвало да сте способен да го откриете.
— В капиляра не успяхме — каза Морисън.
— По това време бяхме от другата страна на капилярната стена. Вижте, Албърт, защо спорите? Моля ви да се опитате да засечете мозъчните вълни. Нали затова сте тук?
— Бях отвлечен — сприхаво рече Морисън. — Ето затова съм тук.
Боранова се наклони напред.
— Албърт, каквато и да е причината, вие сте тук и предложението на Юрий е разумно. И, Юрий, трябва ли винаги да си толкова агресивен?
Морисън усети, че трепери от гняв и за миг не беше сигурен защо. Предложението на Конев наистина беше основателно.
А след това започна да осъзнава, че го бяха накарали да подложи на изпитание теориите си при такива условия, които не му оставяха място за отстъпление. Намираше се в непосредствена близост с мозъчна клетка, която беше увеличена спрямо него до размерите на планина. След това можеха да го накарат да провери теориите си вътре, наистина вътре в такава клетка. И ако не… и ако се провалеше, под какво одеяло от аргументи и извинения щеше да се скрие от факта, че работата му е погрешна и винаги е била такава?
Беше сърдит не на Конев, а защото го бяха набутали в такова безизходно положение.
Усещаше, че Боранова го чака да каже нещо, а Конев не откъсва от него нажежения си поглед.
— Ако открия сигнали — заговори Морисън, — те ще идват от всички страни. Освен капиляра, който току-що напуснахме, ние сме заобиколени от безчет неврони.
— Но някои са по-близо от останалите — вмъкна Конев, — а един или два ще са най-близо. Не можете ли да определите посоката, в която сигналите са най-силни? Можем да последваме този сигнал.
— Приемникът ми е не пригоден за определяне на посоката на сигналите.
— Ха! Значи американците също правят уреди, които не са пригодени за употреба при спешни случаи. Не са само невежите Съвети, които…
— Юрий! — строго рече Боранова.
Конев преглътна думите си.
— Предполагам, отново ще ми кажеш, че се държа агресивно. В такъв случай, Наталия, ти му кажи да измисли нещо, който ще му покаже посоката, от която идват най-силните сигнали.
— Моля ви, Албърт, опитайте. — настоя Боранова. — Ако не успеете, просто ще трябва да се мотаеме из тази колагенова джунгла и да се надяваме, че ще стигнем преди да е станало твърде късно.
— Мотаеме се дори докато говорим — вмъкна почти весело Дежньов, — но все още нищо не виждам.
Морисън, все още ядосан, включи компютъра си и го настрои в режим на приемане на мозъчни вълни. Екранът примигна, но това беше само шум, въпреки че беше по-непостоянен, отколкото в капиляра.
Досега винаги беше използвал проводници, които се свързваха към нервите. А къде трябваше да включи проводниците сега? Нямаше нерв, където да ги включи или по-скоро вече се намираше вътре в мозъка, което правеше целия въпрос за закрепването неправилен. Все пак, ако вдигнеше проводниците във въздуха и ги разпънеше като антени, може би щяха да свършат работа. При сегашния им размер разстоянието между тях щеше да бъде микроскопично и едва ли щеше да свърши някаква работа, но…
Прегъна проводниците веднъж и още веднъж, и те застанаха в дълги примки, които заприличаха на мустаците на насекомо. След това фокусира приемника доколкото можеше и изведнъж трептенето на екрана премина в дълбоки, тесни вълни, но само за миг. Неволно извика.
— Какво стана? — сепна се Боранова.
— Приех нещо. Само проблясък, но изчезна.
— Опитайте пак!
— Слушайте! — вдигна глава Морисън. — Мълчете всички! С това нещо се работи трудно и най-добре се справям, когато съм напълно концентриран. Разбирате ли? Никакъв шум. Нищо.
— Какво приехте? — тихо попита Конев.
— Какво?
— Като проблясък. Приехте нещо като проблясък. Бихте ли ни казали какво означава?
— Не. Не знам какво приех. Искам да опитам пак — погледна над лявото си рамо. — Наталия, не съм в правото си да издавам заповеди, но вие можете. Не искам никой да ме безпокои, особено Юрий.
— Всички ще пазим тишина — каза Боранова. — Започвайте, Албърт. Юрий, нито дума!
Морисън погледна бързо на ляво, защото усети леко докосване по ръката си. Калинина го гледаше проницателно, а на лицето й бе изписана лека усмивка. Безмълвно казваше нещо, като подчертано изговаряше всяка дума и Морисън успя да я разбере:
— Не му обръщайте внимание! Покажете му! Покажете му!
Очите й блестяха. Не можа да се сдържи да не й се усмихне в отговор. Може би действията й се мотивираха изцяло от желанието да отмъсти на мъжа, който я беше изоставил, но на Морисън му допадна увереността и вярата, които се четяха в очите й.
Колко ли време мина, откакто някоя жена го беше гледала с гордост и вяра в способностите му? Преди колко ли години Бренда беше изгубила вярата си в него?
Разтърси го пристъп на самосъжаление и трябваше да изчака за миг, докато се успокои.
Отново към уредите. Опита се да изключи света от съзнанието си, да се абстрахира от условията, да мисли само за компютъра си, само за малките колебания в електромагнитното поле, които се създаваха от обмена на натриеви и калиеви йони през невронната мембрана.
Екранът отново проблясна, успокои се и показа стабилна крива с няколко пика и пропадания. Внимателно, едва докосвайки клавишите Морисън увеличи изображението. Пиковете се разшириха, а краищата им изчезнаха извън екрана. Върху единствения максимум, който остана на екрана, беше наложена малка неравна извивка.
„Улавя вълните“, помисли си Морисън, страхувайки се да го каже, страхувайки се дори да си го помисли открито, за да не би и най-лекото физическо или умствено въздействие да стане причина за изчезването им.
Малката извивка — скептичните вълни, както той ги наричаше — излезе от фокус, след това се появи отново, но не можеше да се види ясно.
Морисън не беше изненадан. Може би улавяше полетата на няколко клетки, които не съвпадаха напълно. Освен това пластмасовият корпус на кораба също имаше изолиращ ефект. Въздействаше и
