взаимодействие с истинска молекула.
Морисън отново се огледа. Рецепторът закриваше по-голямата част от пейзажа. Ако можеше да погледне отвъд него, щеше да види разпрострялата се по-нататък повърхност на неврона, която изглеждаше безкрайна, защото се стопяваше извън обсега на корабната светлина.
Като че ли невронната повърхност се издигна леко, така че можеха да се видят повече подробности. Между правилните куполи на фософолипидните молекули от време на време се забелязваха късове материя с неправилна форма — може би протеинови молекули, предположи Морисън — които преминаваха през клетъчната мембрана. Рецепторите бяха закрепени към тези молекули, което не го изненада. Знаеше, че рецепторите са пептиди — вериги от аминокиселини. Бяха част от протеиновия гръбнак на клетката, издадени навън, като всеки рецептор беше изграден от различни аминокиселини свързани в определен ред, така че да има определена характеристика на електрическото поле, съответстваща на молекулата, за която е предназначен.
Стори му се, че рецепторите се движат към него. Сега бяха повече и броят им все още нарастваше. Рецепторите и протеиновите молекули, към които бяха прикрепени, като че ли плуваха през покритите отдолу със слой холестерол фосфолипидните молекули, които се разтваряха пред тях и се сключваха след тях.
— Нещо става — каза Морисън, усещайки по микроскопичното подръпване на инерцията, че кораба се движи, което му напомни за почти незабележимата му маса.
59.
— Повърхността ни придърпва навътре — заяви Конев.
— Като че ли прави ето това — кимна Дежньов и протегна напред свитата си като чаша мазолеста ръка.
— Точно така — съгласи се Конев. — Ще ни придърпа навътре, образувайки все по-дълбока и по- дълбока чаша, ще стесни гърлото и най-накрая ще я затвори, и ще попаднем в клетката.
Изглежда тази перспектива не го безпокоеше.
А също и Морисън. Искаха да попаднат в клетката и това беше единствения път.
Рецепторите продължаваха да се сближават, всеки от тях изграден от някаква истинска молекула, а между тях — лъжливата молекула на кораба. Повърхността на клетката ги обхвана изцяло и ги всмука.
— А сега какво ще правим? — попита Дежньов.
— Намираме се в мехурче във вътрешността на клетката — отвърна Калинина. — Съдържанието му ще стане по-киселинно и рецептора ще се отдели от нас. Заедно с останалите рецептори ще се върне обратно върху клетъчната мембрана.
— А ние? — настоя Дежньов.
— Тъй като клетката ни разпознава като глюкозна молекула — продължи Калинина, — тя ще се опита да ни метаболизира — да ни разгради на по-малки части и да извлече енергия.
Докато говореше, рецептора се отдели от тях.
— Дали е добра идея да ни метаболизира? — запита Дежньов.
— Не е — отговори Морисън. — Ще бъдем присъединени към подходяща ензимна молекула, която ще открие, че не реагираме по очаквания начин. Не можем да приемем фосфатна група и опита за разграждането ни ще бъде безполезен. Вероятно ще ни освободи. Ние не сме истинска глюкозна молекула.
— Но ако ензимната молекула ни освободи, дали някоя друга молекула от същия вид няма да се закрепи за нас и да се опита отново, и така нататък до безкрайност.
— Думите ви ме наведоха на мисълта — Морисън потри брадата си и разсеяно установи, че вече е набола след сутрешното бръснене, — че може би още първата молекула няма да ни освободи, ако не се държим по очаквания начин.
— Деликатна ситуация — възмути се Дежньов, преминавайки на своя диалектен руски, както винаги, когато биваше възбуден. Морисън обикновено се затрудняваше да следва мисълта му. — Най-доброто, което можем да очакваме е някоя ензимна молекула да ни държи вечно или ензимните молекули да ни предават от една на друга завинаги. Баща ми казваше: „Ако гладна мечка те измъкне от челюстите на вълк, нямаш причина да си й благодарен.“
— Забележете, моля — подхвърли Калинина, — че нито една ензимна молекула не се е присъединила към нас.
— И защо? — попита Морисън, който вече беше го забелязал.
— Заради малката промяна в заряда ни. Трябваше да се престорим на глюкозна молекула, за да влезем в клетката. След като веднъж сме попаднали вътре не е нужно повече да я наподобяваме. Всъщност, трябва да наподобяваме нещо друго.
Боранова се наклони напред.
— София, дали другите молекули, които бихме могли да наподобим няма да имат нещо общо с обмяната на веществата?
— Всъщност не, Наталия. Глюкозата или коя да е друга проста захар в тялото притежава определена молекулна конфигурация, която се нарича Д-глюкоза. А аз просто смених характеристиката с огледалния й образ. Станахме Л-глюкоза и нито един ензим няма да ни докосне. Все едно някой да се опита да обуе дясната обувка на левия си крак. Сега можем да се движим свободно.
Мехурчето, което се беше образувало около тях при навлизането им в клетъчната вътрешност се разруши. Морисън изостави всяка надежда да следи онова, което ставаше. Фрагментите около тях попадаха в обятията на много по-големите ензимни молекули, които ги обхващаха, а след това ги освобождаваха. Навярно погрешната жертва на ензимната хватка биваше освобождавана, само за да попадне отново на друг ензим.
Морисън знаеше, че това е само анаеробната част на процеса, при която не се използва молекулярен кислород. При нея глюкозната молекула, която има шест въглеродни атома се разпада на две части с по три въглеродни атома.
По този начин се отделя малко енергия, а остатъците се преместват в митохондрията, където процеса завършва с участието на кислород. Тази част от процеса се извърша с участието на универсалния ензим за пренос на енергия аденозинтрифосфат или съкратено АТФ, който в края на процеса е в значително по- голямо количество, отколкото в началото.
Морисън почувства желание да захвърли всичко и да се отправи към митохондрията — малката фабрика за енергия на клетката. Та нали митохондрийните процеси все още не са изучени в подробности. След това гневно отхвърли тази мисъл. Скептичните вълни преди всичко. Изкрещя го наум, като че ли се опитваше да накара вечно любознателния си мозък да разбере кое е по-важно.
Очевидно същата мисъл се мярна и на Конев, тъй като заяви:
— Най-накрая сме в неврона, Албърт. Нека не се държим като туристи. Забелязвате ли някаква промяна при скептичните вълни?
Глава 14
АКСОНЪТ
Който казва: „Бих дал пени, за да разбера какво мислиш“ обикновено е прекалено щедър.
60.
Заповедта на Конев, а думите му очевидно бяха заповед, разгневи Морисън.
Показа възмущението си като забави отговора си за известно време. Продължи да наблюдава
