вътрешността на неврона, но не можа да различи нищо познато. Виждаха се нишки, усукани плочи, грамади с неопределен размер и неясна форма. Нещо повече. Имаше силното чувство, че има някаква скелетоподобна структура, която задържа по-големите обекти — органелите — на местата им, но кораба ги отминаваше с такава скорост, като че ли се участваха в състезания по спускане по река. Усещането за движение беше по-силно отколкото в кръвоносната система, тъй като имаше множество малки предмети, може би отломки, които се движеха заедно с тях. Имаше и големи обекти, които очевидно стояха на едно място, понеже бързо ги отминаваха.
— Вижте, Юрий — рече накрая Морисън, — движим се прекалено бързо и като че ли движението изкривява скептичните вълни.
— Да не сте луд? — изръмжа Конев. — Изобщо не се движим бързо. Просто се носим по вътрешноклетъчния поток, който осигурява преноса на малките молекули до органелите на клетката. По нормалните мащаби движението ни е много бавно. Изглежда бързо единствено по миниатюризираната скала. Трябва ли да ви уча на клетъчна физиология?
Морисън прехапа устни. Разбира се. Отново беше забравил за изкривяването на възприятията от миниатюризацията. И Конев отново беше напълно прав.
— Все пак вероятно ще бъде по-добре — Морисън се опита да спаси самочувствието си, — ако отново наподобим Д-глюкоза и се оставим на някой ензим. Обединеният размер ще ни забави и ще улесни приемането на вълните.
— Не е нужно да забавяме скоростта си. Истинската скорост на нервните импулси е най-малко два метра в секунда, а спрямо нашите размери — около седем пъти истинската скорост на светлината. Сравнена с нея нашата скорост, колкото и висока да изглежда, е незначителна. Дори да се движим със скоростта на ракета, за нервните импулси ще бъдем практически неподвижни.
Морисън вдигна ръце в знак, че се предава. Конев беше успял да го разгневи. Беше прекалено прав. Метна бърз поглед към Калинина с неприятното предчувствие, че може би го гледа с пренебрежение. Тя го гледаше сериозно, без следа от презрение. Всъщност тя сви рамене, като че ли искаше да каже: „Какво очаквате от един дивак?“
Морисън погледна през рамо към Боранова, която изглежда не бе обърнала внимание на разговора. Беше заета с уредите си. Морисън се учуди с какво би могла да се занимава, след като корабните двигатели бяха изключени и те просто се носеха по течението.
Що се отнася до Дежньов, той беше единствения член на екипажа, който наистина нямаше никаква работа в момента. Единственото, което правеше, бе да следи с едно око пътя пред тях, за евентуалното възникване на непредвидена ситуация.
— Хайде, Албърт — намеси се той, — изследвайте скептичните вълни и ни дайте някакъв отговор! Тогава ще можем да се махаме оттук. Сигурно е извънредно вълнуващо да се намираш в клетка, особено за онези, на които им харесва, но аз съм напълно убеден, че вече видях достатъчно. Баща ми казваше: „Най- вълнуващата част във всяко пътуване е прибирането у дома.“
— Аркадий! — каза Боранова.
— Да, Наталия?
— Остави си няколко думи и за утре — Морисън забеляза следа от усмивка по устните й.
— Разбира се, Наташа. Подозирам, че се опитваш да бъдеш саркастична, но ще направя както казваш.
Макар и да затвори устата си с подчертано тракване на зъбите, Дежньов започна да си тананика тихо някаква тъжна мелодия.
Бяха в кораба по-малко от пет часа, но като че ли бяха изминали дни, а може би и години. И все пак, за разлика от Аркадий и въпреки предишните си страхове, не се чувстваше готов да напусне тялото на Шапиров. Усещаше непреодолимо желание да изследва клетката и мислите му бяха съсредоточени върху тази възможност.
Калинина вероятно беше мислила за същото, тъй като каза с тих, самовглъбен глас:
— Какъв срам! Да сме първите хора, попаднали в най-сложната от живите клетки и да не направим нищо, за да я изследваме истински.
— Точно това… — започна Морисън, след това реши, че е по-добре да си мълчи и остави думите му да увиснат във въздуха.
Конев замахна с ръка, като че ли искаше да прогони рояк насекоми.
— Не мога да ви разбера. Намираме се в клетката и дойдохме с определена задача. Албърт, съсредоточете се върху скептичните вълни!
— Точно това правя — отвърна рязко Морисън. — Всъщност, вече го направих. Вижте.
Конев изви глава, след това разкопча колана си, така че да може да се извърти и да надникне над облегалката. Погледна малкия екран на Морисън и заяви:
— Вълните изглеждат по-силни.
— Наистина са по-силни. Интензитета им е по-голям, а освен това показват фини осцилации, каквито никога не съм виждал. След като го споменах, интересно колко ли фини биха могли да станат? Рано или късно, достатъчно фините осцилации ще представляват трептенията на отделните електрони и ще се наложи да вземем предвид принципа на неопределеността.
— Забравяте. Ние сме миниатюризирани и константата на Планк е с девет порядъка по малка, отколкото при стандартни условия.
— Вие забравяте — възрази Морисън, който силно желаеше да улови някоя грешка на Конев, — че тези вълни са редуцирани, преди да стигнат до нас. Следователно те се намират точно там, където трябва да бъдат според принципа на неопределеността.
— Няма значение — отвърна Конев след кратко колебание. — Сега наблюдаваме нещо конкретно и няма никакво забележимо замъгляване. Какво означава това?
— Наблюденията потвърждават теорията ми — каза Морисън. — Точно това трябваше да се види в клетката, ако тълкуването ми на скептичните вълни е правилно…
— Нямах това предвид. Започнахме с предположението, че теорията ви е вярна. Вече не е предположение, а факт, така че приемете поздравленията ми. Но какво означават тези вълни? Какво показват, че мисли Шапиров?
Морисън поклати глава.
— Нямам никакви данни за връзката между тези вълни и конкретните мисли. Ще са нужни години, за да се установи такава връзка, ако изобщо съществува.
— Но може би скептичните вълни, когато са ясни и силни, оказват индуктивен ефект върху вашия мозък. Приемате ли някоя от вашите прословути картини?
Морисън се замисли за миг.
— Нито една!
Зад тях се чу тих глас.
— Аз приемам нещо, Албърт.
— Вие, Наталия? — Морисън се обърна.
— Да, глупаво е, но е факт.
— Какво приехте, Наталия? — запита Конев.
Боранова се поколеба, търсейки точните думи.
— Любопитство. Е, не е изображение на нищо. Просто впечатление. Чувствам любопитство.
— Така и трябва да бъде — каза Морисън. — При тези условия не е необходимо въздействие отвън, за да го почувствате.
— Не, не. Знам какви са чувствата и мислите ми. Това идва отвън.
— Чувствате ли го в момента?
— Да. Идва и изчезва, но точно сега го усещам.
— Добре. А сега?
Боранова погледна изненадано.
— Спря изведнъж. Да не сте спрели компютъра си?
— Изключих го. А сега ми кажете кога чувствате нещо и кога — не.
Обърна се към Калинина, за да я предупреди да не казва нищо, когато включва или изключва машината,
