но тя наблюдаваше клетката, очевидно изгубена в чудото на вътрешността на неврона. Дали изобщо чуваше или се безпокоеше от онова, което ставаше в момента?
Обърна се и рече:
— Наталия, затворете очите си и се съсредоточете! Просто казвайте „да“, когато почувствате усещането и „не“, когато изчезне.
Няколко минути Боранова следваше нарежданията му.
— Компютъра издава ли някакъв шум при пускане и спиране? — обърна се към Конев Морисън. — Чувате ли или усещате ли нещо?
Конев поклати отрицателно глава.
— Нищо не чувам.
— В такъв случай, няма грешка. Тя приема усещането само когато машината е включена.
Дежньов, който за разлика от Калинина следеше всичко, се намеси:
— Но защо? — очите му се присвиха. — Мозъчните вълни съществуват независимо дали машината ви ги открива или не. Тя би трябвало да чувства любопитството през цялото време.
— Не, не — възрази Морисън. — Моето устройство премахва всички вълни, освен скептичните. Без компютъра тя просто получава една каша от усещания, отговори, връзки. С помощта на компютъра тя приема само скептичните вълни, което още веднъж доказва ползата от моята теория.
— Аз не приемам нищо — Дежньов се намръщи. — Това противоречи ли на теорията ви?
— Мозъкът е сложен механизъм. Наталия приема нещо. А вие — не. Аз също, например. Може би точно тази компонента на скептичната вълна пасва на мозъка на Наталия, но не и на нашите. Няма да успея да обясня всичко отведнъж. Конев, вие приемате ли нещо?
— Не — отговори той, недоволен като Дежньов. — Все пак получих някакви представи докато бяхме извън неврона.
Морисън поклати глава, без да каже ни дума.
— Не можете ли да приемете нещо друго, освен неясното чувство на любопитство, Наталия? — избухна Конев.
— Не, Юрий, не мога. Сега не мога. Но ти помниш Пьотр Шапиров. Той беше любопитен за всичко.
— Помня, но това не ни помага. Албърт, в каква посока се движим?
— По течението. Единствената посока, в която можем да се движим — отвърна Албърт.
— Не, не! — След това добави с неочакван гняв — Шегувате ли се? Да не се опитвате да бъдете забавен?
— Ни най-малко — отговори Морисън. — Попитахте в каква посока се движим. Какъв друг отговор можех да ви дам? Тук посоките на компаса със сигурност не значат нищо.
— Добре. Извинявайте! Тук потокът се движи в тази посока. От другата страна на клетката се движи в обратната посока. Течението е кръгово. Но нервните импулси се движат само в една посока — от дендритите към аксона. Дали се намираме от тази страна на клетка, от която течението ни носи в посоката на нервните импулсни или сме от другата страна?
— Има ли значение? — попита Морисън.
— Мисля, че има. Вашият апарат може ли да ни каже в каква посока се движат импулсите?
— Да, разбира се. Би трябвало да има леко отместване във формата на вълните в зависимост дали попадат в уреда насреща или отзад.
— И?
— Движим се в същата посока като импулсите.
— Добре! Имаме късмет. В такъв случай, движим се към аксона.
— Така изглежда.
— И какво от това, че се насочваме към аксона? — вмъкна Боранова.
— Помисли, Наталия! — рече Конев. — Скептичните вълни преминават по повърхността на клетката. Тук клетката е широка и сравнително голяма. Скептичните вълни се разпределят върху голяма площ и интензитета им намалява. При преминаването си в аксона тя се стеснява. В сравнение с клетката аксонът е една дълга, много дълга и тясна тръба. Концентрацията на вълните в тази тръба трябва да е огромна и интензитета им би трябвало да нараства. Нещо повече — аксонът е изолиран с дебела миелинова обвивка, така че енергията не се губи навън, а се задържа във вътрешността му.
— Значи смяташ, че в аксона можем да приемаме по-добре? — каза Боранова.
— Много по-ефективно. Ако сега можеш да доловиш любопитство, в аксона усещането би трябвало да те завладее напълно. И може би ще успееш да разбереш какво е предизвикало любопитството на Шапиров.
— Може да се окаже нещо незначително — замислено подхвърли Морисън. — Ами ако е любопитен защо трябва да лежи тук и да не се движи?
— Не — остро възрази Конев, — това не би го заинтересувало. Добре познавах Шапиров. Но не и вие.
— Напълно вярно — кимна Морисън.
— През цялото време, докато беше буден, мислите му бяха заети с миниатюризационния процес — продължи Конев. — А също и сънищата му, предполагам. А към края, през последните няколко седмици преди… преди нещастието, той работеше, мислеше, сънуваше за връзката между квантовата механика и теорията на относителността. Мислеше как да направи миниатюризацията и деминиатюризацията стабилни и без разход на енергия.
— Ако наистина е било така — каза Морисън — той би трябвало да е загатнал за някои детайли в разсъжденията си.
— Не, донякъде се държеше като дете. Знаехме за какво мисли, но не знаехме нито дали има някакъв прогрес, нито в каква насока са размишленията му. Обичаше да представя идеите си готови, в завършен вид. Помниш ли, Наталия, как обичаше да го прави? Така беше и с миниатюризацията. Когато я описа на хартия, излезе една малка книга…
— Къде беше публикувана? — небрежно попита Морисън.
— Знаете, че не сме я публикували — засмя се презрително Конев. — До нея имаха ограничен достъп онези, които трябваше да знаят. Никъде няма да я намерите.
— Юрий, няма нужда да се държиш оскърбително — каза Боранова. — Албърт е член на екипажа и е наш гост. Не трябва да се държим с него като с шпионин.
— Щом така казваш — отвърна Конев. — Все пак, ако Шапиров е любопитен, толкова любопитен, че Наталия да го усети, би могло да бъде само за връзката между квантовата механика и теорията на относителността. Ако узнаем някакви подробности за тази връзка, каквито и да са те, ще имаме някаква отправна точка и ще можем да продължим.
— И мислиш, че можем да узнаем тези подробности в аксона?
— Да. Сигурен съм — Конев стисна юмруци, като че ли се канеше да смачка фактите.
Морисън извърна глава. Не беше толкова убеден. Все повече започваше да му се струва, че нещата се движат в друга посока и че това също така…
Опита се да го прикрие, но беше възбуден също като Конев.
61.
От двете им страни изникваха неясни обекти, преминаваха отстрани, отляво и отдясно, и изчезваха назад. Рибозоми? Апарати на Голджи? Фибрили от един или друг вид? Морисън не можеше да ги познае. От гледната точка на малкия обект с размери на молекула, нищо, дори и най-ясните, най-познатите вътреклетъчни обекти, не изглеждаха познати.
Стремглаво се носеха през чужда, необятна страна и Морисън, колкото и да се мъчеше, не успяваше да открие наоколо нещо, което да прилича на видяното с електронната микрография.
Някъде отвъд снопа светлина на корабния прожектор се намираше безкрайната маса на клетъчното ядро. Само като си представеше — беше на свръхмикроскопично разстояние от него и никога нямаше да го види.
Съсредоточи се върху близката околност. Отново му се стори, че трябва да може да различи водните
