магарето.
— Карта — осведоми го холандецът. — Подробна карта на България. Вие се движите с четирийсет километра на ден… Да, на шестия ще видите Черното море.
Той скочи и махна с ръка. Един автомобил спря и го взе. Холандецът се сбогува, пожела им добър път и отлетя.
Глава десета
ХЪЛМЪТ НА МЕДЕНИТЕ СОКОВЕ
Мокси напредваше равномерно и спокойно по асфалта заедно с другите превозни средства. В горещината — почиваха, в хладината — вървяха. Вървяха към онова нещо, наречено МОРЕ. Разбира се, през цялото време магарето протестираше. Обикновено то мъркаше така:
1. Изобщо, защо тръгнахме?
2. Не е ли по-добре да се връщаме?
3. Как можах аз, възрастният и разсъдливият Мокси, да се повлека по ума на някакво си четиримесечно лисиче?
4. Кога най-после ще свърши този път?
Но въпреки това Мокси вървеше напред, защото след всяко разколебаване Лиско му отговаряше така:
1. Следвай целта си докрай!
2. Да се върнеш можеш винаги, защото това, което си оставил назад, ти е известно.
3. Неизвестното винаги лежи някъде напред, а това, което лежи напред — зове. Това, което лежи назад, никога не зове. Ако ОНЕЗИ се бяха върнали, нямаше да има нито Северен, нито Южен полюс, нямаше да има Магеланов проток, нито Америка, а кой знае дали щеше да има и Тихата гора.
4. Движи се!… Движи се, дори когато си принуден да стоиш на едно място.
— Това не го разбирам — учудваше се магарето. — Да стоиш на едно място и все пак да се движиш.
— Трябва да се движиш с мисълта си — отвръщаше Лиско. — Мисълта ти да бъде пъргава, да подскача, да подскача — напред, назад, наляво, надясно, — непрекъснато да се движи.
— Така ли?… Тогава моята мисъл е доста подвижна и скоклива, тъй като непрекъснато си мисля за магарешки тръни и мисълта ми подскача ли, подскача по тях от трън на трън, после ги блъска в устата ми.
— Е, това са друг род мисли, но все пак са подвижни — съгласи се Лиско.
— Да, но си оставам гладен — натъжи се магарето. — Защото човекът или магарето не може да си яде мислите и всички мислени магарешки тръни не съдържат никакви хранителни вещества.
— Понеже са нарисувани във въображението — отговаряше Лиско. — По този начин тръните се превръщат в плод, стават плод на твоето въображение… Орелът Каменар един ден ми разказа в гнездото си, че орлите ще станат миролюбиви птици и няма да пиратствуват над Тихата гора само ако се научат да се хранят с плодовете на своето въображение. Иначе, щат-не щат, трябва да нападат мирните животни… Според мен неговите мисли са мисли на нападател. Всеки нападател си изработва по една подобна философия.
— Разправяй каквото щеш — клатеше глава Мокси, — но искам да се върнем.
— Добре. Тръгвай назад!
— Да, но пътят пред нас е по-къс, отколкото пътят зад гърба ни, а на мен винаги ми се върви по- малко.
— Тогава?
— Ще вървим напред.
Тъй се приключваха споровете. Седнал върху Мокси, Лиско си мислеше за морето. Спомняше си думите на Великия детектив за него, но те не му казваха почти нищо и лисичето реши, че трябва да си го представи с фантазията си. Поне да опита. И ето че си представи потока. След туй — още един поток до него. После притури още един поток до двата потока. След туй още един и още един, после още един до тях — докато станаха трийсет и два потока. Лисичето можеше да брои само до трийсет и две. Значи, заключи Лиско, морето е голямо колкото трийсет и два потока. Но щом размисли още малко, той реши, че чак пък трийсет и два потока са много, затова намали три от тях и тъй като не можа да ги пресметне добре, установи, че морето е голямо колкото двайсет и осем потока. В края на десетия ден от потеглянето на път туристите се отделиха от шосето. Смрачаването ги завари в подножието на един хълм.
— Да повървим още малко — предложи Лиско.
— За днес нито крачка повече! — заяви Мокси. — Достатъчно вървяхме и както виждаш — няма море. Според картата на холандеца тук трябваше да има, а няма. Колкото и да зяпаш — няма… Според мен морето изобщо не съществува.
— Как да не съществува?
— Сигурно е измислено. Хората измислят всичко. Знаеш ли какви глупости измислят? Въобразят си нещо и бягай се оправяй… Тъй си мислех и аз, не може да има море. Толкова много вода не може да се събере на едно място. Кой ще я събере, откъде ще дойде? И все така ли ще си стои тук да чака нас? Ами че тя ще се изпари или нещо друго… Ето, на това място трябваше да го има, а, както виждаш, гол хълм, по който се разхожда вятърът… Освен това…
— Какво освен това?
— Страх ме е.
— От какво?
— Чувам някакъв подозрителен шум. Някакво огромно животно вие ли, вие. По-страшно от автомобилите и автобусите.
— Прав си — съгласи се Лиско. — И аз го чувам. Какво ли може да бъде?
— Съжалявам, че тръгнах — затюхка се Мокси. — И май че този път няма шега. Зад този хълм става нещо необикновено и страшно. Добре ще сторим, ако се върнем. Към милата Тиха гора, а?
— Пак ли започваш?
— А ти нямаш ли уши? Не чуваш ли какво става там?
— Само това слушам — отвърна плахо лисичето. — Този шум надминава всичко чуто досега. Какво ли ни е писано да видим?
— Нищо не ми се вижда!… Искам да се върна.
— Мокси, хайде да преспим, а утре ще решаваме. Може би този път ще се съглася да се върнем. Не мога да понеса такъв страшен шум.
— Никакво преспиване. Да бягаме.
— Добре… Хайде!
— Ти ли каза хайде?
— Аз.
— Оставаме!
— Защо?
— Защото непрекъснато ми се налагаш… Ще преспим. Утрото е по-мъдро от нощта.
— Страх ме е.
— И мен ме е страх, но инатът ми е по-голям от страха. Лиско се усмихна и се изтегна върху тревата. Мокси се строполи до него. Двамата се гушнаха и се умълчаха, вслушани в страшния рев на чудовището.
— То е зад хълма — прошепна Мокси.
— И реве ли, реве — прошепна Лиско.
— Сякаш си няма друга работа.
Лиско се притисна до приятеля си и усети познатите тръпки. Откакто бяха тръгнали, това магаре непрекъснато се страхуваше. Но времето минаваше и постепенно започнаха да се успокояват. Ревящото животно зад хълма сигурно нямаше засега свободно време да се занимава с тях. Обикновено чудовищата са твърде заети с други неща и само ако се паднеш на пътя им… Лиско се сгуши още до магарето… И защо трябва да реве непрекъснато? Някои реват, реват, па спрат, поемат си въздух и започват отново. Така не
