може да се реве.
— Мокси — прошепна отново лисичето.
— Какво? — прошепна магарето.
— Иди да погледнеш.
— Шеги не обичам. Иди ти!
— Аз съм едно малко, безпомощно…
— Чак сега стана малко и безпомощно.
— Мокси, какво ли правят нашите?
— Какво друго, освен да те търсят.
— Не вярвам — прошепна Лиско. — Омръзнало им е да ме търсят, още от първата част на книгата… Освен това оставих им бележка.
— Вярно — съгласи се магарето. - Затова се оставят бележките, да не пада излишно търсене.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Вятърът се плъзгаше по хълма и галеше тревата. По небето се клатушкаха коли, вървяха мечки, пълзяха разни раци и лаеха кучета — забравиха се хороскопи. По Млечния път се търкаляха няколко спътника. Всичко беше хубаво и дори прекрасно, само този звяр…
— Мокси.
— Кажи, Лиско.
— Чуваш ли как реве?
— Да ти кажа правата, само това чувам — как много и силно реве.
— Мокси, защо не изревеш и ти?
— Защо да изрева?
— Докажи, че и ние можем да ревем… Изреви му два-три пъти на този невъзпитан звяр. Стига са ревали срещу нас. И ние можем. Може би ще го сплашим.
— Това няма да стане.
— Защо?
— По две причини. Първо — не съм сигурен, че ще изрева по-силно от него. И второ… Чакай, какво беше второто?…
— Спомни си де.
— И второ — не съм сигурен дали мога да бягам по-бързо от него. И трето.
— Нямаше трето.
— Нямаше, но то е най-важното. Трето — да ме убиеш, няма да го сторя.
— Тогава да не ревем.
— Най-добре.
Въпреки страховете, членовете на експедицията спаха сладко и сънуваха най-хубавите си сънища. Насън Лиско четеше Шекспир на английски, а Мокси цяла нощ гризеше, огромен бодил, който не свършваше и не свършваше. Когато се събуди, Мокси погледна тъжно действителния свят. Той беше боядисан с прозрачен виолетов цвят, а хълмът тънеше в сочна оранжева мекота — добре заоблен, измайсторен от всички страни; един достоен за уважение хълм, по който се оттичаше зората.
Лиско също отвори очи и първата му работа бе да се ослуша. От снощните ревове на великана нямаше и помен. Някъде пееха птици. Над хълма висеше голямо червено слънце.
— Да вървим — предложи той и скочи на крака.
— Един момент — помоли магарето и замълча.
— Какво ти е — разтревожи се лисичето.
— Отдаден съм на мисли.
— Какво те вълнува?
— Питам се защо хората са тъй глупави понякога, като казват „пътят му е осеян с тръни“. Лошо ли е по пътя ги да има тръни?
— Сега можем ли да вървим? — предложи повторно лисичето.
— Уви! — въздъхна Мокси. — Ще продължа да вървя по моя скръбен път, където няма нито една светла звездичка, нито една радост.
Магарето се изправи и вдъхна голяма глътка въздух.
— Знаеш ли какво? — рече то.
— Кажи.
— Ухае ми на магарешки бодли.
— Мираж! - отвърна горчиво Лиско. — Обикновен мираж… Да вървим през хълма.
— Знам, че е мираж — съгласи се Мокси. — На мен винаги ми се изпречва нещо, което не се яде.
Лиско скочи върху него и тръгнаха по склона. Слънцето се издигна още малко. Вече можеше да се вижда напред. Двамата ахнаха…
Целият хълм, както си беше заоблен, обширен и красив, бе покрит с тръни. Все огромни, сочни и апетитни тръни, полуузрели, със свежи сини цветове, от които лъхтеше на нещо сладко, достойно да предизвика апетита дори на Лиско. Мокси спря, изрева и потръпна от удоволствие — трапезата е наредена, остава само да наведеш глава и да захрупаш.
— Жесток мираж! — проплака магарето. — Кажи ми, Лиско, какво зло съм сторил, та ми изпречват такова наказание?
— Може би…
— Никого не съм обиждал…
— Може би…
— Нито подигравал…
— Но, може би…
— Какво, може би?
— Може би не е мираж. Ами ако е наистина?
— Остави, братко!… Нима може да съществува тъй красива действителност?
— Все пак наведи глава и опитай!
— Не ме занасяй!
— Опитай, ти казвам!
Мокси наведе глава. Стърковете запяха между зъбите му. Той завъртя опашка и се ухили.
Лиско бе разбрал, че днес няма да направят нито крачка напред от този божествен хълм на тръните. Той скочи на земята и тъй като магарето не му обръщаше внимание, след като погледа малко, запъти се сам към билото. Искаше да разбере какво се разкрива зад възвишението.
Глава единадесета
РАЗНИ ЖИВОТНИ — РАЗНИ ИДЕАЛИ
Разбира се, отдавна сте се досетили, че зад Хълма на медените сокове лежи морето. Лиско го видя отгоре и извика: „Ооооооооооооооо!“ Едно много дълго възклицание, достойно за гледката, която се бе открила пред него. То още спеше, тихо, като котенце. Нищо повече. Нали знаете как може да си кротува и да блести морето? Гледаш го, гледаш го, пък си кажеш: — Чудно нещо е това морето! Отвсякъде е направено добре, изработено до най-малката подробност, да гали погледа и да краси света.
Така горе-долу си каза и Лиско, но после добави: Наистина много вода, повече, отколкото предполагах, много повече от двайсет и осем потока.
Той тръгна обратно по склона на хълма да съобщи на Мокси, че е дошъл краят на пътуването им. Приближи се внимателно и започна:
— Мокси, така, както си хрупаш, можеш ли да си… да си представиш… Например, ти, Мокси, както си хрупаш… Искам да кажа, както си дъвчеш твоите любими тръни… Мокси, повдигни глава и чуй каква новина ще ти съобщя!… На теб говоря… Искам да те питам, можеш ли да си представиш… така, както си пасеш… Казвам си, дали можеш да си представиш, че най-после… Ти, който тъй дълго питаше кога най-после… Чуваш ли бе, Мокси?… Искам да ти кажа, че най-после нашето пътешествие свърши… Целта е постигната!… Няма вече да вървим, защото… Можеш ли да познаеш защо?… Морето бе, Мокси, морето е пред нас!…
