Черното море, което се оказа синьо, е пред нас!… Очаквах да видя едно доста черно море, или поне отчасти черно, а то се оказа едно така забавно синьо и ние сме пред него… Чуваш ли?… Мокси, какво става с теб? Вдигни най-после глава!…
Най-после магарето вдигна глава, погледна с невиждащ поглед и каза:
— Лиско, крайно време е да ме оставиш на спокойствие…
— Ама…
— Доколкото…
— Но…
— Доколкото разбрах, стигнали сме при морето!… Радвам се. Да ти е честито.
— Мокси…
— НО трябваше да знаеш, че дори да не бяхме стигнали до морето, аз нямаше да мръдна от Хълма на медените сокове. — Хълмът на медените сокове е моят осъществен идеал. Цял живот съм мечтал за един подобен хълм, с едни подобни тръни, където по цял ден да си хрускам и рева, но това надмина очакванията ми… Моят път свършва тук. Тук оставам и ако някога пожелаеш да ме видиш отново, тук ще ме намериш. Разбра ли?
— Разбрах.
— Чао, приятелю!
— Но няма ли да хвърлиш поне един поглед на морето?
— Не.
— Защо?… Нали тръгнахме към него, нали заедно си мечтаехме за него?
— Казах ти — искаш ли някога да видиш верния си приятел, ще го намериш на това място, на този хълм… Според мен няма какво повече да си кажем. Искаш ли да добавиш нещо?
— Не — отвърна Лиско.
— Трябва ли отново да ти казвам довиждане на италиански?
— Но все пак… аз съм доста учуден.
— Учуден ли?… От какво?
— Ами как да ти кажа… Удивлява ме фактът, че можеш да имаш такива скромни идеали. Това ли е стремежът ти в живота, да се наядеш?
— Защо да се наям? Аз няма да се наям… Аз ще ям непрекъснато. Сутрин, обед, вечер — винаги ще ям. Дори когато спя, ще ям.
— Разочарован съм, Мокси. Това не е идеал.
— Лиско, не забравяй, че аз съм магаре. Всяко животно си има своите идеали. Аз съм магаре и не мога да стана кон. Не ми се сърди, да се разделим като приятели. Моята цел е Хълмът на медените сокове, твоята — морето. Иди си при морето, налудувай се, намери си и твоя автор, поговорете си. Колкото до връщането, ще те закарам обратно, но пак ще се върна тук. Тук ще умра, разбра ли?
— Почти — промълви лисичето. — Ще се постарая да те разбера… Чао!
Лиско се отдалечи заднишком, не откъсваше поглед от приятеля си, но Мокси не му обърна внимание, беше загубил време и сега бързаше да изхрупа колкото се може повече тръни. После лисичето се обърна с лице към билото. Когато го изкачи за втори път, отново погледна морето. Сега то имаше друг цвят, по- светъл. От тази страна Хълмът на медените сокове се раздробяваше на големи и малки скали, които се врязваха остро във водата; за да създадат няколко малки заливчета и две пясъчни плажчета. Лиско слезе по скалите и стъпи на пясъка. Една табелка привлече вниманието му. Застана пред нея и започна да я оглежда. Какво ли пишеше там? Кой ли го е написал? Сигурно е нещо важно. В този момент лисичето за сетен път завидя на всички, които знаят да четат. Нищо не можеше да стори, освен да я погледа. Повъртя се около нея, заобиколи я, подуши я, дори я близна — нищо повече… Когато някой не знае да чете — не знае и толкоз!…
— Хеей! — извика Лиско. И понеже никой не му отвърна, той извика повторно:
— Хееей!
— Какво има!? — обади се някой от някъде.
— Нищо — отговори уплашено лисичето и подскочи върху най-близката скала. Огледа се и се ослуша. Бистрата вода се плакнеше между камъните. През нея се виждаха песъчинките на дъното.
— Хеееей! — извика за трети път лисичето.
— Каквоо?
Лиско изтича до голямата скала, от която, ако потрябва, можеше да офейка на хълма, а оттам при магарето.
— Хеееееей! — извика за четвърти път той.
— Какво има? Нещо тревожно ли?
— А, нищо. Често обичам да си казвам „хей“.
— Кой си ти?
— Ами ти кой си?
— Аз съм прочутият Ленив рак.
— Ами защо не мога да те видя?
— Слез и ще ме видиш.
— Защо ТИ не дойдеш при мен?
— Защото съм много мързелив и при това те виждам добре.
— Как да те видя и аз?
— Ела при водата… Ето ме.
Лиско подскочи на ниската скала и огледа пясъчната ивица.
— Между камъните — подсказа му прочутият Ленив рак.
— Аха, видях Ви. Значи, Вие сте прочутият Ленив рак?
— Да. Ти кой си?
— Аз съм Лиско.
— Само Лиско ли ти казват?
— А, не… Казват ми още Прочутия Лиско.
— Не съм чувал за теб. С какво си прочут?
— Ако заразправям, ще Ви отнема много време.
— Тогава не започвай. Напоследък времето ни е малко. Просто не знам откъде да си взема още. Не знаеш ли някой да предлага повече свободно време.
— Не, защото и на мен ми трябва. Ако имах повече свободно време, щях да прочета какво пише на табелката.
— На тази табелка пише нещо много интересно. Да ти прочета ли?
— Може.
Прочутият Ленив рак се покатери върху сухата част на камъка и рече:
— Тази табелка е визитна картичка на морето… Виж какво пише…
— Нямам време да видя.
— А имаш ли време да чуеш?
— За това имам доста време.
— Тук пише:
ЧЕРНО МОРЕ
Едно от най-сладководните в света. Приятно за къпане. Не щипе на очите. Няма човекоядни акули.
Меридиани № 28–42 Паралели № 40–46
— Разбра ли какво пише на табелката?
Лиско не отговори. Мислеше си, че докато идеалът на Мокси е голям колкото един хълм, неговият идеал е поне трийсет и два пъти по-голям.
Глава дванадесета
ПРОЧУТИЯТ ЛЕНИВ РАК, САФРИДЪТ,
СРЕБЪРНИЯ КЕФАЛ И
