случи най-страшното — бяха ни разпуснали, реших да се разходя в градината и там срещнах Изабел с нашия; съученик Марсел, едно пъпчиво и противно момче.
— Не го наричайте пъпчив и противен — намеси се неочаквано Лиско. — Тук не ми харесвате.
— Да, но бяха заедно в градината.
— Държаха ли ръцете си?
— Не.
— Продължавайте.
— Няма продължение — въздъхна Момчето с бледото лице. — Тогава разбрах, че е настъпил край и на нашия филм с Изабел. За мен нямаше повече живот в Париж и Франция. Колкото може по-далеч от Изабел!… Взех колата на татко, натоварих палатката, натиснах газта и потеглих по първия асфалт, който ми се изпречи. Реших да карам, докато се свърши бензинът. Пътувах няколко дни, пресякох няколко граници и точно тук, на това място, бензинът свърши. — Момчето с бледното лице погледна лисичето в очите: — Какво ще кажете?
— На хубаво място ви е свършил бензинът… На моя приятел бензинът взе, че му свърши при Хълма на медените сокове.
— Моля?
— Нищо.
— Няма ли да кажете нещо?… Защо ви разказах историята си?
— За да ви олекне.
— Все пак кажете нещо за подлостта на Изабел или пък…
— Или пък да ви разкажа по-кратката история на Гошко — предложи Лиско.
— И така — започна лисичето, — Гошко си имаше една много красива приятелка на име Мария.
— Не може да бъде по-красива от Изабел! — протестира тъжно Момчето с бледото лице.
— Така де — поправи се Лиско, — исках да кажа, че Гошко и Мичето ходеха също като вас на кино, само че всеки вторник и петък. Държаха и ръцете си. Това продължи няколко години… Добре, но един ден Мария не отиде на кино с Гошко, а с неговия приятел Тошко… Като разбра това, Гошко се прибра у дома, затвори се и започна да мисли. Към полунощ той се удари по главата и почти извика — Ясно!… На другия ден Гошко отиде при Мария и каза:
— Миче, виж какво, кажи ми кога няма да бъдеш на кино с Тошко, за да те заведа на екскурзия.
— Още в петък! — плесна с ръце Мария.
Двамата отидоха на екскурзия. В планината Гошко запита Мария кога е свободна от Тошко, да я заведе още по-далеч с една палатка и изобщо не може ли тя през ваканцията да поскита с него насам-натам, както подобава на сериозни хора, а не да киснат по кината. Мария му отвърна, че е време да напуснат душното кино. Сега двамата са на палатка.
— Това ли е историята? — запита Момчето с бледото лице.
— Да.
— Повече няма ли?
— Няма.
— Добре, но защо ми я разказахте?
— За да си извлечете поука.
— Не разбирам поуката…
— Ваша си работа.
— Извинете, но нищо не разбирам.
— Тъжните хора се досещат по-трудно… Хайде сега да послушаме нещо весело. Нямате ли друга музика освен Брамс?
— Имам цели пет ролки.
— Тогава пуснете първата.
Като послушаха малко весела музика, Момчето с бледото лице повдигна внезапно глава и каза:
— Сетих се!…
— Беше крайно време — забеляза Лиско.
— Да, но нямам бензин да се върна.
— А примус имате ли?
— Имам.
— Налейте бензина от примуса в резервоара на колата. Ще ви стигне до близката бензиностанция.
— Вие сте гениално лисиче!
— Омръзна ми да слушам все това… Тръгвате ли?
— Не точно сега.
— А кога?
— След като видя делфините. Имаме среща на това място — отвърна Момчето с бледото лице.
— Какви делфини?
— Моите приятели. Наближава времето да се появят.
Глава четиринадесета
ВЕСЕЛИТЕ ЧЕРНИ ТОЧКИ
Малко преди да се появи вятърът, морето става синьо като море. Искам да кажа, че придоби цвят, който не може да се опише и вие ще си го представите само ако сте го виждали по-рано, лично. Едно такова синьо, неповторимо, каквото няма дори по крилете на пеперудата. То е по-тъмно от синия цвят на небето. Синият цвят на небето е размесен с много въздух и кислород, те го правят по-блед. На морския хоризонт си дават среща два сини цвята, две сини платна, които не могат да ви предложат в никой магазин на света. Хората правят опити да получат подобни бои в текстилната индустрия, но напразно — остава само бледата имитация. Мнозина велики художници, преди да умрат, също са се мъчили да получат тия цветове върху палитрите си, но отчаяно са захвърляли четките и са заявявали: „За какъв дявол съм следвал разни академии, щом не мога да постигна двете сини петна — едното отгоре, другото отдолу?“… Един особено велик художник, след няколко подобни опита, поискал да се самоубие, попречили му, тогава той зарязал изкуството и отишъл в манастир, което е равносилно на самоубийство… Само децата понякога получават тези цветове в блокчетата си, но те не съзнават какво са сторили или пък няма кой да го оцени.
Та в такъв светлосин час на хоризонта се появяват веселите черни точки.
Убийте ме, не мога да ви кажа как едни черни точки могат да бъдат весели, защото нищо черно не може да бъде весело, както смятат хората, макар че моето мнение по този въпрос е особено. Веселите черни точки отначало са едва забележими, но с приближаването си към брега нарастват и почват да скачат над водата. Ето по какъв начин те се превръщат във весели черни и подскачащи точки, а още по-късно — в делфини. Делфините кръстосват денонощно морето. Кръстосват на запад, кръстосват на изток, кръстосват на север, кръстосват на юг… Те скитат и скитат, и скитат, и скитат… И търсят, и търсят, и търсят, и търсят — радост. А като търсят, създават радост на тия, които ги наблюдават.
Лиско следеше с любопитство приближаващите се към брега делфини; цялото стадо се разгъваше като ветрило, внезапно придобиваше клинообразна форма и накрая се източваше като стрела.
— Всеки ден! — заяви с гордост Момчето с бледото лице. — Явяват се все по това време!… При мен!… Защото сме приятели… Отпред е Водача… Виж какъв е голям и красив!… Забеляза ли как се появяват делфините?
— Не — отвърна зашеметеният от изненада Лиско. — Как се появяват?
— Също както се появява плачът.
— Не разбирам.
— Защо не разбираш?
