— Събуди се, събуди се, събуди се…
Щом ракът прошепна думите за осемхиляден път, Лиско наистина се събуди, протегна се и се усмихна.
— Добро утре, прочутий Ленив рако!
— Добро утро, Лиско!… Ставай, че ми е скучно.
— Какво ще правим днес? — заинтересува се лисичето.
— Каквото си щем.
— Ти ще правиш каквото си щеш, а аз ще продължа своя път.
— Къде ще ходиш?
— Ще търся своя автор.
— Дано го откриеш. Във всеки случай, когато си във водата, пази се от Синята акула.
— Каква е тази Синя акула?
— Единствената кръвожадна акула в нашето море. Никой не знае как е попаднала тук.
— И какво прави?
— Всеки ден изяжда някого.
— Пазете се вие — отвърна безгрижно Лиско. — Аз съм сухоземно животно.
— Накъде ще тръгнеш?
— На юг… Все на юг. Моят автор живее в малка къщичка на брега.
— Защо ти е притрябвал?
— Да му задам няколко въпроса.
Изпъкналите очи на прочутия Ленив рак бяха тъжни. На Лиско му се стори, че пуснаха няколко сълзи, и въпреки това той се сбогува и потегли по брега, като запя своята трудна за запомняне песничка.
Ла-ла-ла, ла-ла-ла. Ла-ла-ла, ла-ла-ла…
Но какво е това?
И така: Какво е това?
Това е едно момче.
— Добър ден — поздрави весело лисичето. — Кой сте вие?
— Добър ден — прие поздрава момчето. — Аз съм Момчето с бледото лице.
В погледа му нямаше нищо весело и момчешко.
— Този автомобил ваш ли е? — запита Лиско.
— Да.
— А палатката?
— И тя.
— Каква е тази музика?
— От магнетофона в палатката.
— Тук ли живеете?
— Не, аз съм французин.
— Лошо ли е да си французин?
Най-после Момчето с бледото лице се усмихна.
— Не, защо?
— Питам… Казват, че е лошо да си тъжен, пък аз питам да не би случайно да е лошо да си французин.
— Ти си забавно лисиче — усмихна се за втори път Момчето с бледото лице. — И много хитро.
— Вие сте първият, който ми го казва… Освен това вие сте най-тъжният французин, когото съм срещал. И музиката, която слушате, е тъжна.
— Музиката е от Брамс. Отговаря на настроението ми.
— Чудни животни сте хората — забеляза лисичето. — Автомобили, палатки, музика по настроение и пак тъжни… Какво да кажем ние?
— Кои вие?
— Така си е думата… Вие, французите, имате голяма заслуга към човечеството, задето измислихте думата МЕРСИ. Крайно необходима е. Ненапразно е преведена на всички езици.
— Мерси за комплимента.
— Няма защо… И така — защо напуснахте родината си?
— Защото съм скръбен.
— И напуснахте Франция?
— Там всичко ми напомня за НЕЯ.
— За Изабел?
— Откъде знаете името й? — подскочи Момчето с бледото лице.
— Ами почти всички французойки се наричат Изабел.
— Може би искате да ви разкажа историята си?
— Знаете ли каква е разликата между Тихата гора и Морето?
— Не.
— В Тихата гора историите ги разказвах аз, а тук обратно… Слушам ви.
Говорейки, Лиско се мъчеше да си спомни на кого прилича но начина да разпитва и изведнъж се досети: подражаваше на Великия детектив. Големите личности и зловещите фигури от историята винаги са се налагали… Лиско инстинктивно настръхна и си обеща да не подражава на Великия детектив. Костенурко не е зловеща фигура, но защо пък да подражава? Винаги трябва да се мисли и това, което се нарича АЗ, да се пази като зеницата на окото…
— Къде сте? — запита Момчето с бледото лице.
— Тук съм — успокои го Лиско. — Отърсих се от нещо опасно… Разкажете всичко, да ви олекне.
Момчето с бледото лице подгъна нозе и сключи ръце над коленете си. После погледна хоризонта, разбира се, без да го вижда, и започна.
РАЗКАЗ НА МОМЧЕТО С БЛЕДОТО ЛИЦЕ
С Изабел се познаваме от деца. Живеем на една малка уличка в Париж — не мислете, че в този град има само големи улици. Заедно учихме във всичките класове на училището, заедно завършихме — тази година. Не минаваше ден, без да се видим.
Веднъж Изабел получи възпаление на гърлото, трябваше да лежи у дома си. Тогава и двамата разбрахме, че е невъзможно да преживеем дори двайсет и четири часа разделени. Нещо повече, почувствувахме, че се обичаме.
Всяка сряда и събота ходехме на кино. Щом Изабел оздравя, случи се в събота, отидохме да гледаме филма „За седемдесет дни около света“. Там, още при заглавието на филма, без да знаем как и защо, хванахме ръцете си. Държах ръката й до края на филма, чак до надписа край. Когато лампите светнаха, ние се погледнахме и мисля, че се засрамихме. После влязохме в сладкарница, ядохме сладолед и се прибрахме по домовете си.
След като вечерях, повиках майка си настрана и прошепнах:
— Мамо, искам да ти съобщя нещо.
Тя ме отведе в спалнята и докато татко четеше вестника си, разказах й случката в киното. Мама се усмихна:
— Е?
— Това е — наведох глава аз. — Мислиш ли, че е редно да хванеш ръката на едно момиче и да я държиш чак до надписа край?
— Разбира се — рече мама. — Нали става дума за Изабел?
— За нея.
— Тогава, нищо… Чисто и просто, държали сте си ръцете.
— Да, но вече с нетърпение чакам да стане сряда и отново да хвана ръката й.
В сряда отново държахме ръцете си, после в събота за трети път хванах ръката й, все до надписа край. И така една година наред. Всяка сряда и събота държахме ръцете си. Но.
— Ах, това „но“… Винаги има по едно „но“ — рече Лиско.
— Но една сряда Изабел не дойде на кино, на другия ден тя отказа да ми даде обяснение, а в събота се
