— Никога не съм виждал делфини.
— За мен те са най-чудните същества на света! — Момчето с бледото лице беше станало неузнаваемо: никаква тъга, никакъв Брамс, нито следа от Изабел. — Боже мой, как ще се разделя с тях!…
Най-напред се приближи Водача и още в движение извика:
— Здравей, Бледо момче!…
— Здравей, Водачо!…
— Здравей!… — изкрещя след него някакво тънко гласче. Това беше подскочилото малко делфинче.
— Здравей, Мони!… Днес подскочи повече от вчера.
— Нали?… Кое е това интересно нещо до теб?
— Това е Лиско.
— Аа, това ли е Лиско?
— Здравей, Мони! — извика Лиско и погледна Момчето с бледото лице. — Кой е този Мони?
— Най-сладкото делфинче на света!
— Много е сладко — съгласи се лисичето.
— Водача е негов баща.
— Сега ми стана по-симпатично.
— То не свети със светлината на баща си — обади се Момчето с бледото лице. — Мони е неповторим.
Стадото нахлу в заливчето и водата пред палатката закипя. Всеки делфин каза поотделно „добър ден“ и Момчето с бледото лице отговори на всички с „добър ден“, а Мони погали по гърба. Но вниманието на гостите бе насочено към Лиско. Той се запозна с тях, отговори на няколко въпроса и се държа много скромно, просто не можа да се познае, не пророни нито една излишна дума.
Разговорът между Водача и Момчето с бледото лице протече така:
Водача: — Момче, как прекара днешния ден?
Момчето: — Къпах се и се запознах с новия си приятел.
Водача: — Как е тъгата?
Момчето: — Лекувам я.
Водача: — Колко пъти помисли за Изабел?
Момчето: — Днес тръгвам обратно за Париж.
Водача: — Така ли? Защо?
Момчето: — Лиско ме научи какво да правя.
Водача: — Това е добре… Добре, че те е научил какво да правиш. Лошото е, че трябва да се разделим… Значи тази е последната ни среша?
Момчето: — Мъчно ми е, но…
Водача: — Спокойно. Трябва да се разделим. Всеки има свой пат. Ти си парижанче, а ние сме делфини. Работата на парижаните е да си седят в Париж, а нашата работа е да кръстосваме морето. Няма цял живот да ни чакаш на този бряг, я… А щом духнат студените ветрове, и тогава ли ще ни чакаш тук?
Момчето: — Да ви кажа правата, така си мислех сутринта. Трудно ще се разделя с вас, но Лиско ми подсказа какво да правя с Изабел и ще си вървя. Животът ми без нея не струва пукната пара… Какво става с кръвожадната Синя акула?
Водача: — Днес не сме я срещали. Сребърния кефал ни осведоми, че вчера изяла един тюлен.
Момчето: — Големи грижи ви създава тази акула. Съжалявам, че не можах да я срещна с харпуна си.
Водача: — И да я срещнеш, трудно ще пробиеш дебелата и кожа. Тя по-лесно ще пробие твоята.
Момчето: — Ще се борите ли с нея?
Водача: — Трябва… Макар че още не знаем как. Вече дадохме много жертви. Така не бива да продължава. И всичко, защото има страшни зъби и напада неочаквано. Не можем да проумеем кога се появява… Предупредихте ли Лиско да се пази?
— Да — взе думата Лисичето. — Но не знам защо да се пазя, като съм сухоземно животно.
— Имаш топла кръв — забеляза Водачът. — Тя обича такава кръв.
Момчето с бледото лице си замина след един час. То наля бензина от примуса в колата, качи се и докато се отдалечаваше, непрекъснато махаше за сбогом. Делфините му отговаряха с опашки, Лиско вдигаше лапата си чак до оня момент, в който колата изчезна по посока на Париж.
А сега какво да се прави? Просторите зовяха делфините. Мони помоли баща си да го оставят едно денонощие с Лиско. Водача се съгласи, но ги предупреди да не напускат Малкото заливче на Момчето с бледото лице. Като всички деца, Мони и Лиско обещаха, без да се замислят. Водача поведе приятелите си към хоризонта. От делфини те отново започнаха да се превръщат в черни весели точки, после в още по- малки черни весели точки, накрая изчезнаха, стопиха се в ония сини цветове, за които говорихме, дето не могат да бъдат получени нито в индустриалните предприятия, нито върху палитрата на художника, а само децата понякога успяват да ги постигнат е блокчетата си и то с най-обикновени боички — сините цветове на небето и морето.
Глава петнадесета
ДОЛЧЕ ФАР НИЕНТЕ
— И така — рече делфинчето Мони, — вече сме сами… Какво ще правим?
— Ще плуваме.
— Можеш ли да плуваш?
— Да.
— Ами… можеш ли със затворени очи да виждаш слънцето?
— Мога… А ти можеш ли да си захапеш опашката?
— Ами ти не можеш да говориш човешки език, а пък ние, делфините, сме най-близки по мозъчните си гънки до човека. Някои наши събратя от Калифорния говорят английски език.
— А ти виждал ли си жив холандец?
— Да, ама ти не си виждал потънал кораб.
— Пък ти не си спал в гнездото на орел.
— Аз изобщо никога не съм спал.
— Как да не си спал?
— Ами така… Рибите и морските бозайници не спят.
— Какво? — Лиско беше изумен. — Лъжеш!… А как си почиваш?
— Делфините никога не почиват. Денонощно плуват. Цял живот плуваме и подскачаме.
— Не вярвам.
— Хората и другите животни проспиват една трета от живота си, а ние живеем непрекъснато, разбра ли?… В това отношение стоим над човеците.
Този странен факт развълнува лисичето. То си представи как бащата на Мони, майка му и приятелите му плуват цял живот по морето, докато умрат, без да затворят очи, без да си полегнат… Че тогава те нямат и сънища!…
— Че тогава вие нямате и сънища! — удиви се Лиско. — Знаеш ли какви хубави сънища има?
Делфинчето не знаеше. Лиско изпита внезапна тъга — Мони няма да лети никога на сън, никога няма да пълзи по въже до Луната или пък да се превръща в жирафа и с дългата си шия спокойно да достига крушите от най-високото дърво на Тихата гора. В своите сънища Лиско посещаваше най-отдалечените места на земята, омръзнеше ли му тя, тръгваше по Млечния път, отбиваше се на някоя по-красива звезда и вършеше лудории, за които никой не му се караше.
— Мони, знаеш ли, някой ден ще те науча да спиш. После ще те науча да сънуваш. Уверявам те, че е лесно. Дори бебетата сънуват.
— С удоволствие ще взема няколко урока по сън — съгласи се Мони. — Сега да поплуваме. Умориш ли се, ще те взема на гърба си.
Заливчето на Момчето с бледото лице надминаваше по красота Залива на прочутия Ленив рак. След няколко гмуркания Лиско забеляза на дъното огромни подводни скали, пясъчни лабиринти, зелени и кафяви
