водорасли. Слънцето проникваше през бистрата вода чак до корените на цистозириите. По склоновете на скалистите хълмове зееха мълчаливи миди; най-лошо наказаните животни — да мълчат закотвени на едно място. Има ли по-голямо наказание от това да мълчиш и да стоиш цял живот на едно и също място? По- нататък, по дъното тържествено шареха няколко рапани.
Мони запозна новия си приятел с една от тях. Рапаната побърза да подчертае, че е дошла от Японските морета, че тук живее по неволя, пренесена от странствуващите кораби, по които от глупост са били полепени някои от дедите й.
— Япония! — побърза да избърбори лисичето. — Една страна, в която всичко е дребно на ръст — транзисторно. Радиоприемниците са вградени в пръстени. Понеже страната е малка, а броят на хората се увеличава, японците са на път да измайсторят съвсем мънички, транзисторни човечета, които да не заемат много място, лесно да се поберат в страната си и да се изхранват леко.
— Забавни разсъждения — засмя се рапаната. — Интересно е да се разговаря с вас. Приятно ми е, че се запознахме. Както виждате, аз се движа навсякъде с къщичката си и при опасност мога да се скрия… Например ако в момента се появи Синята акула, ще изчезна. А какво ще правите вие?
— Стига! — намеси се Мони. — Оставете неприятните разговори!… Лиско, виждаш ли оная скала в морето?
— Виждам.
— Да отплуваме до нея.
Сбогуваха се с рапаната, Лиско не забрави да й каже, че му прилича малко на Великия детектив, който също носи къщичката си на гръб, и заплуваха. Още при първото задъхване лисичето се качи върху гърба на Мони и пак се пусна във водата, отново плуваше и отново се качваше да си почине, и отново плуваше. Мони зорко обикаляше около него и не винаги успяваше да сдържи смеха си.
— Защо се смееш?
— Просто не разбирам как някои животни не могат да плуват — обясни делфинчето.
— А ти можеш ли да вървиш по земята?
— Не.
— Пък аз мога да вървя по земята и да плувам… Ето, сега съм в морето, а ти никога няма да ми дойдеш на гости в Тихата гора.
Лиско се изкачи на скалата и се отпусна под топлите лъчи на слънцето. Мони остана във водата. Единствена главата му се подаваше навън. Иначе как ще разговарят, а?
— Долче фар ниенте! — протегна се Лиско.
— А?
— Нищо.
— Не е ли време да ти изпея една песничка?
— Отдавна стана време — съгласи се лисичето. Делфинчето пое въздух и започна да пее една чудновата
Делфинчето пееше невероятно фалшиво и въпреки това на Лиско не му се щеше да свърши, защото след това трябваше да изкаже мнението си. Но лесно ли е да се изкаже едно мнение? При това обстоятелство съществуваха три възможности:
1. Да заяви, че Мони пее много хубаво; така става между нови приятели, така си го изисква и учтивостта.
2. Да каже истината; както не става никога между нови приятели, което се изключва и от елементарната учтивост.
3. Да смънка едно „хм“, което не означава нищо, но. може да значи нещо средно — полуодобрение.
— Ще кажеш ли нещо за изпълнението ми? — запита нетърпеливо делфинчето.
— Ужасно!
— Моля!
— Никога не съм чувал по-фалшиво пеене.
— Точно така!… Лиско, мога ли да ти кажа нещо важно?
— Разбира се.
— Ти си истински приятел.
Лисичето се обърна по гръб, протегна се. Кожата му вече изсъхваше. По нея бе останала още малко влага, оная лека хладина, която прави момента приятен. Заклати опашка и рече:
— Долче фар ниенте!…
— Какво значи това? — запита Мони повторно.
— Поговорка, която означава: „Ех, че е хубаво!“
— Не е вярно — усмихна се делфинчето. — Това е латинска мъдрост, която казва: „Сладко е да не се върши нищо.“
— Така де — смути се Лиско. — Изразих се в свободен превод.
— Ти си едно хитро лисиче - усмихна се пак делфинчето.
— А ти си първият, който ми го казва — смигна Лиско.
Глава шестнадесета
ГЛАГОАБАЗУБАДУЗА
Много хора са ме питали вярно ли е, че съществува такова име, и аз съм отговарял, че наистина съществува, макар че е почти невъзможно да се запомни и изговори. Затова, който иска да се обръща с малкото име към тази голяма медуза, трябва да отдели известно време, да го заучи безпогрешно. Правени са опити да се наложи съкратено име, глезено обръщение, но тогава медузата или не отговаря, или се сърди. Глагоабазубадуза много прилича на името си — разпростряна, разлата на шир и длъж, не можеш да откриеш къде е началото й, къде е краят й. Нито пък да определиш цвета й. Особено е невъзможно да определиш нейния цвят. Правени са опити, разбира се, но безуспешни. Глагоабазубадуза съчетава всичките цветове на дъгата, производните им п комбинациите им, като се започне с бялото и се завърши с черното, но между тях се изреждат най-вълшебните тонове на жълтото, розовото, синьото и червеното, украсени с точки и чертички. Този подвижен панаир плува по морето с плавните движения на ресните си и с грациозното поклащане на чадъра си. Къде плува, защо плува? — никой не знае. Можеш да я срещнеш навсякъде, да се полюбуваш на цветовете й. Глагоабазубадуза не се движи сама. Около нея се носят
