стотици по-дребни медузи, специално подбрани, от пъстри по-пъстри, цяло съзвездие, което тече по водите — мълчаливо, бавно, сякаш времето няма никакво значение.
На Лиско тя бе представена като императрица на медузите.
— Императрице Глагоабазубадуза — обърна се към нея делфинчето, — можете ли да ни осведомите колко са вашите поданици?
— Три милиарда и сто — отвърна царицата. — Почти колкото цялото човечество.
— Три милиарда само в това море, нали?
— Да… И сто.
— Извинете — и сто.
— Защото често правят грешки. Искат да ни омаловажат.
— Медузите не мислят за нищо — продължи да обяснява делфинчето. — Нито за храна, нито за въздух. Нямат и неприятели. Никой не ги мрази, никой не ги обича. Между тях не съществуват въпроси за разрешаване, просто живеят… Студена ли е водата, топла ли е, вали ли, не вали ли — няма значение. Какво е скръб, какво е радост — не знаят и не искат да знаят. Само Глагоабазубадуза може да се обиди, ако произнесеш неправилно името й… Медузите се носят по течението, вълните ги тласкат по всички посоки, ако ги разрежеш, не усещат болка, но знаят какво е и удоволствие.
— Това е страшно! — поклати глава лисичето. — Най-страшното от страшните съществувания.
— Казахте ли нещо? — запита Глагоабазубадуза.
— Казах, че сте очарователна и притежавате вълнуващо име.
— Кой е този симпатичен господин? — обърна се царицата на медузите към делфинчето.
— Това е моят приятел Лиско.
— Приятно е да се разговаря с него… Компанията на изисканите кавалери ми е била винаги приятна. Поздравете го от мое име и му направете достояние, че ще се радвам, ако пътищата ни се кръстосат повторно. Тогава ще си поговорим по-обстойно за също такива умни неща.
— Ще предам поздравите ви и ще му направя достояние вашите думи — поклони се Мони. — Накъде сте тръгнали?
— Където ни изтласка това приятно течение, Мони. Желая ви хубави неща… Поздравете родителите си.
Лиско се поклони на свой ред мълчаливо и проследи как императрицата се отдели от близостта на скалата. Заобиколена от поданиците си, тя се разля като разноцветен сироп по водата. Сред стадото на медузите цареше мълчание.
— Другите не говорят ли? — заинтересува се той.
— Само царицата може да говори — каза делфинчето. — Поданиците й мълчат и слушат, вървят след нея.
— Ужасно!… Най-страшното зрелище, което съм виждал.
— Направи ми впечатление твоята учтивост към нея.
— Не знам — отвърна Лиско. — Не знам защо. Нещо ми подсказва, че с нея мога да бъда само учтив. Може би от съжаление.
— Медузите не са нещастни — рече делфинчето.
— Но не са и щастливи.
— Е, да.
— Нито пък изпитват каквото и да е друго чувство.
— Нито глад, нито студ, нито болка — потвърди отново делфинчето. — Просто стоят във водата и често пъти не можеш да ги различиш от нея.
— Чудно! — продължаваше да скърби Лиско. — Тези безлични същества не познават щастието да се усмихваш, потребността да пролееш сълза и удоволствието да вършиш нещо… Нали?
— Точно тъй… Не познават тия неща.
— Защо живеят тогава?
— Мислил съм по този въпрос… Струва ми се, че тъй като на света трябва да има всичко, има ги и тях.
— Но защо?…
— Понякога си мисля, че медузите съществуват като пример — предположи Мони. — Да бъдат сочени като пример… За нищо друго.
— Убедителен отговор — сякаш се съгласи Лиско. — Бедните същества!…
После се гмурна след приятеля си. Вече чувствуваше по-голяма увереност сред водата, махаше по-леко крачката си, спокойно потапяше глава и използуваше опашката си като кормило. Делфинчето Мони подскачаше напред. При всеки скок от гладкото му тяло се изцеждаха бисерни капки.
Глава седемнадесета
ПАК ЛИ БЕ, ЛИСКО!?
Навътре в морето брегът изглежда като кафява връвчица и ти се струва, че може би съществува, може би не, добиваш чувството за пълно откъсване от света. Тук е много тихо, особено ако няма вятър и чайки. В подобни часове на спокойствие можеш да…
— Ха-ха! — извика Синята акула, която всъщност бе тъмносиня.
Непочистените й след сутрешната закуска зъби блеснаха с жълтеникав оттенък.
— На гърба ми! — извика Мони.
Според лисичето всичко беше безполезно, но трябваше да се направи нещо и се остави да го поемат.
— Ха-ха! — засмя се Синята акула и зъбите й изтракаха.
Мони удари с опашка водата и понесе приятеля си напред.
— Ха-ха-ха! — продължаваше да се смее акулата или по-точно тя си мислеше, че се смее.
Никой не е успял да опише смеха на акулата. Този, който е имал щастието да го чуе, е нямал възможност да го опише, понеже в стомаха на това чудовище е тясно, липсва перо и хартия и най- важното — чувствува се недостиг на светлина.
— Дръж се здраво! — пищеше отдолу Мони.
Делфинчето пореше водата; зад опашката му пропукваха меки виолетови мехури. Тялото на лисичето тръпнеше. Лиско знаеше, че текат последните секунди от неговия живот. Дори не мислеше да поглежда назад. От време на време зъбите на преследвача хлопваха като врата на затварящ се шкаф.
— Безсмислено е — прошепна той в ухото на делфинчето. — Спасявай се поне ти.
— Дръж се! — настоя Мони.
— Нямам за какво да се държа.
— Притисни ме с краката си!
— Краката ми треперят.
— Захапи кожата ми!
— Челюстите ми треперят.
— Захапи ме, ти казвам!
— Ще те заболи.
— Глупости!… Знаеш ли как боли от зъбите на акулата?
Щом чу това, Лиско се разтрепера съвсем и се отпусна, но все пак успя да се съвземе. По едно време изпита чувството, че някой гали опашката му. Кой можеше да бъде този някой?… Ако някой гали опашката ми — рече си лисичето — този някой може да бъде само Синята акула, защото освен нея зад нас няма друг… Но какъв смисъл има преследвачът да гали опашката му? Никакъв. Следователно Синята акула не гали опашката му със сламка, а я опипва с уста, да разбере как е на вкус… Лиско побърза да прибере опашката си и отново изтракаха ония, жълтеникавите зъби. На това място палавникът не издържа, разтрепера се повече, отколкото трябва, после се отпусна, всичко му стана безразлично… и тупна във водата. Жълтеникавите зъби щракнаха. Лиско усети, че нещо стисна гърба му.
Наоколо се простираше все това спокойно море, а горе блестеше слънчевото небе — навсякъде тишина, пълно безразличие от страна на природата; никой не ще да знае, че акулата стиска кожата на гърба ти и те носи, за да обядва или вечеря с теб.
