шосетата сякаш се изпълниха с хиляди пътуващи циркове.
Във въздуха се понесе сладникавото ухание на асфалта, което започна да измества аромата на полските треви и цветя.
Асфалтът се оказа мек и нежен, удобен само за гумени колелета. Той не може да понася веригите на танковете и лафетите на оръдията. На танковете и оръдията вече се забранява да се качват по асфалта, а може би ще бъдат изхвърлени и от полетата, където мачкат посевите и цветята.
Глава девета
ГОСПОДАРЯТ НА СВЕТА
По асфалта се вървеше добре. Нямаше какво да се заобикаля, нищо не ги спъваше, никъде не затъваха — просто вървиш и си мислиш нещо, каквото си щеш, дори можеш да заспиш и пак да вървиш — пътят те води, той определя посоката, той ще ти подскаже къде да спреш. Лиско седеше удобно върху гърба на Мокси и се прозяваше. Спеше му се, но се стараеше да бъде буден, да не обиди магарето, което отдавна спеше, но пристъпваше ритмично и от време на време отваряше едното си око.
Така ги завари големият ръмжащ звяр. Мокси се събуди и изви глава назад. Лиско вече трепереше. Докато се усетят, големият ръмжащ звяр се зададе, профуча край тях и изчезна зад завоя.
— Уплаши ли се? — запита Лиско отгоре.
— Ти се уплаши — отвърна Мокси отдолу.
— Не — рече Лиско отгоре, — ти се уплаши и трепериш.
— И двамата треперим — отвърна Мокси отдолу.
— Какво беше? — запита Лиско отгоре.
— Исках да ти задам същия въпрос — отвърна Мокси отдолу. — Беше някакъв огромен ръмжащ звяр.
— Много огромен и много ръмжащ — съгласи се лисичето. — По-огромен, отколкото можеш да си помислиш.
— Помислих си го точно такъв… Да се връщаме ли?
— Не вярвам да си го помислил точно такъв.
— Доколкото си спомням, предложих да се връщаме.
— А пък на мен ми се стори, че вече се връщаш.
— Кой, аз ли?
— Ти.
— Моля ти се… Никога няма да се върна, докато не решим двама. Неволно магарето бе дало заден ход, без да се обръща, и бързаше ли, бързаше.
— Решавай! — рече то. — Да се връщаме ли?
— Да си помисля — отвърна треперещото лисиче. — Трябва най-напред да си помисля и да реша, но докато реша, ти както се движиш, тоест, нние ссе свижжим като сссветкавица и току виж, че сме се озовали в Тихата гора.
— Тогава мисли по-бързо.
— Не мога да треперя и да мисля.
— Опитай се да не трепериш, а да мислиш.
— По ми се удава да треперя, без да мисля… Знаеш ли колко бързо се движим назад?
— Не.
— Не можеш ли да поспреш?
— Невъзможно. Движа се, без да искам. Навярно защото треперя. Не чувствуваш ли как треперя?
— Не. Чувствувам, че аз треперя, а пък ти се движиш назад.
— Какво да правя? Кажи!
Вторият ръмжащ звяр се оказа по-голям, той ръмжеше по-силно и като го погледнеш, веднага ти прави впечатление на огромен. Да, той беше около десет пъти по-голям от първия и пътят се тресеше под него. Когато ги наближи, Мокси, без да ще, започна да бяга напред и за първи път демонстрира своя магарешки тръс. Известно време звярът се движеше до самата му опашка и Лиско не разбра как се намери върху врата на Мокси, като се хвана да ушите му; Мокси помисли, че са го уловили, и изрева, след което изрева и звярът. Големият звяр избълва дим върху тях и изчезна пред очите им. Развълнуваният Мокси започна да хвърля къчове и Лиско се строполи в канавката. Магарето спря до него с подкосени и разтреперани крака. Без да го погледне, защото се взираше към изчезналия звяр, то запита:
— Няма ли най-после да вземеш решение?
Лиско не отвърна. Не можеше да произнесе каквато и да е дума, макар че в момента искаше да каже: „Да бягаме незабавно!… Тук ще ни изядат без остатък“.
— Взе ли решение? — извика за втори път Мокси, но гласът и краката му трепереха до изнемощяване. Почувствувало, че губи сили, магарето се отпусна до своя приятел. Двамата останаха да лежат дълго, докато се успокоят всичките им треперещи крака. Но преди да се успокоят, сърцата им, за първи път тъй близо, завързаха чудесен разговор:
— Тик-тик-чик! — каза сърцето на Лиско.
— Так-так! — каза сърцето на Мокси.
— Чик-тик-чик, чик-чик? — запита сърцето на Лиско.
— Так-тук-так, тук-тук! — отвърна сърцето на Мокси.
— Тик! — не се съгласи сърцето на Лиско.
— Так-так, тук-тук-так! — настоя сърцето на Мокси.
Но след това двете сърца започнаха да си шепнат по-спокойно и си изрекоха много хубави неща, един напълно характерен разговор между сърца. Защото устните на хората и животните говорят едно, а сърцата им съвсем друго. Да видим сега какво си казаха устните на двамата герои.
Те се съвземаха бавно в настъпилата тишина. Дишаха по-спокойно и се учудваха на светлината, която продължаваше да се излива от залязващото слънце. Всяко дърво блестеше със зелените си листа, тревата дишаше нежно, оранжевите скали мълчаливо нагряваха плещите си, вееше лек привечерен ветрец, от някаква близка река прииждаше хлад и ведрина.
Лиско извърна глава и погледна приятеля си. Мокси се бе изтегнал до него, само ушите му стърчаха нагоре като антени, готови да доловят всеки подозрителен шум.
— Разви голяма бързина — рече лисичето. — Не зная как стана — отвърна магарето.
— По едно време помислих, че летим.
— Наистина летях.
— Удиви ме.
— Сега какво да правим?
— Колкото може по-скоро, назад! — предложи Лиско.
— Така те искам — зарадва се Мокси. — Но трябва да вървим по асфалта. Оттук не можем да хванем пътеката… Слушай, какви бяха според теб тези… зверове?
— Не знам, но бяха истински зверове, а се движеха по пътя.
— Аха!
— Да, Мокси, да не би това да са автомобилите, за които пише в енциклопедиите?
— Де да знаеш, никога не съм виждал автомобили.
— А такова нещо виждал ли си? — Лисичето посочи с глава.
Магарето погледна нататък.
— Виждал съм — отвърна то.
— Моля?
— Казах, че съм виждал.
— А защо не ми отговори какво е то?
— Защото ти не ме попита какво е, а ме попита дали съм виждал и аз ти отговорих, че съм виждал. Трябва да се отговаря само на въпроси, които ти задават. Иначе се получава объркване, бъбриш и се превръщаш в празен бъбривец. Има много животни и хора на които, щом им зададеш въпрос, отговарят едновременно на няколко въпроса и се получава бръщолевене. Освен това има и такива, които обичат да задават много въпроси и стават отегчителни.
