— За бога, какво ти е? — извика старицата, като пипаше тревожно главата на момчето, което се беше отпуснало върху колената й. След това извика отчаяно, колкото й глас държеше: — Феручо! Феручо! Феручо! Дете мое! Любов моя! Ангели небесни, помогнете ми!
Но Феручо не отговори вече. Малкият герой, спасителят на майката на своята майка, промушен с нож в гърба, бе предал хубавата си и смела душа на бога.
Болното зидарче
Клетото Зидарче е тежко болно. Учителят ни каза да отидем да го видим и ние се съгласихме да отидем заедно — Гароне, Дероси и аз. Старди също щеше да дойде, но тъй като учителят ни даде за упражнение да направим описание на паметника на Кавур, каза ни, че щял да отиде да види паметника, за да направел описанието по-точно. Само за да го изпитаме, поканихме и надменния Нобис, който ни отговори: „Не“, без да прибави друго. Вотини също се извини, може би защото се страхуваше, че ще изцапа дрехите си с вар.
Отидохме в четири часа — щом излязохме от училище. Валеше като из ведро. Из пътя Гароне се спря и каза с пълна с хляб уста:
— Какво ще купим?
И започна да дрънка двете петачета в джоба си.
Всеки от нас даде по две петачета и купихме три големи портокала. Качихме се на таванския етаж. Пред входа Дероси откачи медала си и го пъхна в джоба си. Запитах го:
— Защо?
— Не знам — отвърна той, — за да не изглеждам… струва ми се, че е по-учтиво да вляза без медал.
Похлопахме. Отвори ни баща му, исполинът, който изглеждаше изплашен.
— Кои сте вие? — запита ни той.
Гароне отговори:
— Ние сме съученици на Антонио. Носим му три портокала.
— Ах, клетият Тонино! — възкликна зидарят, като поклати глава. — Страхувам се, че няма да може вече да яде вашите портокали! — и избърса очите си с опакото на ръката си.
Покани ни да влезем. Влязохме в една таванска стая, дето видяхме Зидарчето, което спеше в един малък железен креват. Майка му се бе отпуснала върху леглото, покрила лицето си с ръце, и едва се извърна, да ни погледне. На една страна висяха четки, копачка и решето. Върху краката на болното беше метнато палтото на зидаря, побеляло от вар. Клетото момче беше отслабнало, побледняло, с изтънял нос и дишаше зачестено. О, мил Тонино, толкова добър и весел, малък другарю мой, колко ми е мъчно! Какво ли не бих дал, за да те видя да правиш отново заешка муцуна, клето Зидарче!
Гароне сложи един портокал на възглавницата до лицето му. Миризмата го събуди, той го взе веднага, но след това го пусна и погледна втренчено Гароне.
— Аз съм — каза Гароне, — Гароне. Познаваш ли ме? По устните на Зидарчето пробяга едва забележима усмивка, то вдигна с мъка късата си ръка и я подаде на Гароне, който я пое с двете си ръце и я притисна към бузата си, като каза:
— Не бой се, не бой се, Зидарче! Ти ще оздравееш скоро, ще се върнеш в училище и учителят ще те сложи близо до мене, доволен ли си?
Но Зидарчето не отговори. Майка му се разрида:
— О, клетият ми Тонино! О, клетият ми Тонино! Той е толкова способен и добър, а пък господ иска да ни го вземе!
— Млъкни! — извика зидарят отчаян. — Млъкни, за бога, защото ще полудея! — След това ни каза печално: — Идете си, идете си, деца. Благодаря ви. Идете си. Какво ще правите тук? Благодаря ви. Идете си в къщи.
Момчето бе затворило очи и изглеждаше като умряло.
— Имате ли нужда от някоя услуга? — запита Гароне.
— Не, добри синко, благодаря — отговори зидарят; — идете си в къщи.
След тия думи той ни изведе на площадката на стълбата и затвори вратата. Но още не бяхме стигнали до средата на стълбите, когато го чухме да вика:
— Гароне! Гароне!
Изкачихме се бързо и тримата.
— Гароне! — извика зидарят с променено лице. — Извика те по име. Два дена не е говорил, а сега те извика по име два пъти, ела веднага! Ах, свети боже, дано това е добър знак!
— Довиждане — обърна се към нас Гароне, — аз оставам — и се мушна в стаята с бащата.
Очите на Дероси бяха насълзени. Аз му казах:
— За Зидарчето ли плачеш? То е проговорило, ще оздравее.
— Вярвам — отвърна Дероси; — но аз не мислех за него… Мислех за Гароне — колко е добър и каква красива душа има той!
Април
Пролет
Първи април! Остават само три месеца още! Тая утрин беше една от най-хубавите през годината. Аз бях доволен, защото мама ми беше обещала да ме заведе в детския приют на булевард „Валдоко“. Бях доволен и защото Зидарчето е по-добре, и защото снощи, като минаваше край нас, учителят каза на баща ми:
— Добре е, добре е.
Пък и беше хубава пролетна утрин. От прозорците на училището се виждаше синьото небе, дърветата на градината, всички покрити с пъпки, и широко разтворените прозорци на къщите със сандъчета и саксии, които вече се бяха раззеленили.
Учителят не се смееше, защото той не се смее никога, но беше в толкова добро настроение, че почти не му се явяваше правата бръчка по средата на челото му. Той обясняваше една задача, като се шегуваше. Личеше, че му приятно да диша градинския въздух, който влизаше през отворените прозорци, наситен с прясното ухание на пръст и листа, което ни караше да мислим за разходки из полето. Докато той обясняваше, от една съседна улица се чуваха ударите на ковач върху наковалня и от една насрещна къща песента на жена, която приспиваше детето си; далече в казармата свиреха тръби. Всички изглеждаха доволни, дори Старди. По едно време ковачът започна да удря по-силно, жената да пее по-високо. Учителят прекъсна урока и се ослуша. След това каза бавно, като гледаше през прозореца:
— Небе, което се усмихва, майка, която пее, честен работник, който работи, деца, които учат… ето хубави неща!
Когато излязохме от клас, видяхме, че и другите ученици са весели; всички вървяха в редица, като удряха силно крак и си тананикаха като пред четиридневна ваканция. Учителките се шегуваха. Тая с червеното перо подскачаше подир своите деца като ученичка. Родителите на учениците разговаряха помежду си засмени и майката на Кроси, зеленчукопродавачката, носеше в кошниците си толкова китки теменуги, че изпълваха с благоухание цялата зала на училището. Аз никога не съм изпитвал толкова голяма радост като тая заран, когато видях майка ми да ме чака на улицата. И аз й го казах, като се приближавах до нея:
— Радостен съм: какво ме прави толкова радостен тая заран?
Майка ми отговори, като се усмихваше, че се дължало на хубавата пролет и на чистата ми съвест.
