Когато го наближихме, се спряхме. Старецът също се спря и погледна баща ми. Лицето му беше още свежо и очите — бистри и живи.
— Вие ли сте — запита баща ми, като сне шапката си — учителят Винченцо Кросети?
Старецът също си сне шапката и отговори с малко треперещ, но плътен глас:
— Аз съм.
— Е — каза баща ми, като му хвана едната ръка, — позволете на един свой стар ученик да ви стисне ръката и да ви запита как сте. Аз дойдох от Торино да ви видя.
Старецът го изгледа смаян. След това каза:
— Правите ми голяма чест и не зная… Извинете, кога сте били мой ученик? Ако обичате, кажете си името.
Баща ми каза името си, Алберто Ботини, и годината, през която е учил при него и къде, и прибави:
— Естествено, вие няма да си спомните за мене. Но аз ви познавам много добре!
Учителят наведе глава, загледа се в земята замислен и промълви два или три пъти името на баща ми, който през това време го гледаше с втренчени и усмихнати очи.
Изведнъж старецът вдигна глава и каза бавно:
— Алберто Ботини? Синът на инженер Ботини? Оня, който живееше на площад „Консолата“, нали?
— Същият — отвърна баща ми, като му протегна ръцете си.
— Тогава… — каза старецът — позволете ми, драги господине, позволете ми да ви прегърна — и като пристъпи напред, прегърна баща ми. Побелялата му глава достигаше едва до рамената на баща ми. Баща ми опря бузата си на челото му.
— Имайте добрината да дойдете с мене — каза учителят.
И без да продума повече, обърна се и пое към своята къща. След няколко минути стигнахме в един двор, в дъното на който имаше малка къща с два входа; стената до единия вход беше белосана.
Учителят отвори втората врата и ни покани в една стая. Стените бяха варосани, В единия ъгъл имаше легло на дървени магарета, с покривка на бели и сини квадрати, в другия — маса с малка библиотека. В стаята имаше още четири стола и една географска карта, окачена на стената. Чувствуваше се приятното ухание на ябълки. Седнахме и тримата. Баща ми и учителят се погледнаха мълчаливо.
— Ботини! — възкликна след това учителят, като гледаше втренчено тухления под, осветен от слънцето. — О, спомням си добре! Госпожа майка ви беше толкова добра жена! Вие първата година седяхте дълго време на първия чин вляво, близо до прозореца. Вижте как си спомням! Още виждам къдрокосата ви глава. — След това постоя малко замислен. — Вие бяхте живо момче, нали? Много живо. Втората година бяхте болен от дифтерит. Спомням си, когато отново ви доведоха на училище, отслабнал, увит в шал. Минали са четиридесет години, нали? Вие сте толкова добър, щом сте си спомнили за клетия си учител! Идвали са и други от старите ми ученици, знаете ли, да ме видят тук: един полковник, свещеници, разни господа.
Той запита баща ми каква е професията му и след това каза:
— Радвам се, радвам се от сърце. Благодаря ви. От дълго време не бях виждал никого. И се боя много, че вие сте последният, драги господине.
— Какво разправяте! — възкликна баща ми. — Вие сте добре, здрав сте. Не бива да говорите така.
— Не, не — отвърна учителят — Виждате ли това треперене? — И той показа ръцете си. — Това е лош признак. То започна преди три години, когато още учителствувах. Отначало не обърнах внимание, мислех, че ще мине. Ала остана и се засили. Дойде ден, когато вече не можех да пиша. Ах, тоя ден, когато за пръв път направих петно върху тетрадката на един мой ученик! Това беше за мене удар в сърцето, драги господине. Карах още малко време, но след това не можех вече. След шестдесет години учителствуване трябваше да се сбогувам с училището, с учениците, с работата. И ми беше тежко, знаете ли, тежко ми беше. Когато предадох последния си урок, всички ме придружиха радостно до в къщи; но аз бях тъжен, разбирах, че моят живот беше свършен. Една година преди това бях загубил жена си и единствения си син. Останаха ми само двама племенника. Сега живея с няколкостотин лири пенсия. Не върша вече нищо, дните ми се струват безкрайни. Едничкото ми занимание, виждате ли; е да прелистям старите си учебници, сбирки от училищни вестници или някоя книга, която са ми подарили. Ето ги — каза той като посочи малката си библиотека, — там са моите спомени, цялото ми минало… Само това имам на тоя свят.
После с неочаквано весел тон добави:
— Аз искам да ви направя една изненада драги господин Ботини.
Той стана, приближи се до масата и отвори едно дълго чекмедже, в което имаше множество малки пакети. Всички бяха свързани с връвчица и върху всеки беше написана дата от четири числа. След като потърси малко, отвори един пакет, прелисти множество хартии, извади пожълтял лист и го подаде на баща ми. Това беше една от училищните писмени работи на баща ми отпреди четиридесет години! В началото беше написано: Алберто Ботини, съчинение, 3 април 1838 г. Баща ми позна веднага едрия си детски почерк и започна да чете, като се усмихваше. Но изведнъж очите му се просълзиха. Аз станах и го запитах какво му е.
Той ме обгърна с ръка през кръста и като ме притискаше към себе си, ми каза:
— Погледни тоя лист. Виждаш ли? Това са поправки от моята клета майка. Тя винаги ми надебеляваше л-то и т-то. И последните редове са нейни. Тя беше се научила да имитира моите букви и когато бивах уморен и ми се спеше, завършваше работата вместо мене. Свята майко моя!
И той целуна страницата.
— Ето — каза учителят, като посочи другите пакети — моите спомени. Всяка година дигах настрана по една работа от всеки от учениците ми и всички са тук подредени и номерирани. Понякога ги прелиствам ей така, прочитам един ред тук, друг ред там и си припомням хиляди неща, струва ми се, че живея отново в миналото. Колко деца са минали, господине! Аз затварям очи и виждам лица върху лица, класове зад класове, стотици и стотици ученици, от които кой знае колцина вече са умрели. За мнозина си спомням добре. Спомням си добре за най-добрите и най-лошите, за ония, които са ми създали много задоволства, и за ония, които са ми създали печални моменти; защото между толкова много деца имаше и лоши. Но вече, нали разбирате, аз, който съм тъй да се каже на оня свят, обичам всички еднакво.
Той седна отново и хвана между ръцете си едната ми ръка.
— А от мене — запита баща ми усмихнат — не си ли спомняте някоя лудория?
— За вас ли, господине? — отвърна старецът, също усмихнат. — Не, в момента не си спомням. Но това не значи, че не сте вършили лудории. Но вие бяхте разумен и сериозен за възрастта си. Спомням си колко много ви обичаше госпожа майка ви… Но вие сте много добър и много любезен, че дойдохте да ме видите! Как сте могли да оставите занятията си, за да навестите един беден стар учител?
— Слушайте, господин Кросети — отвърна баща ми живо, — аз си спомням първия път, когато покойната ми майка ме придружи до училище. Тогава за пръв път трябваше да се раздели с мене за два часа и да ме остави вън от къщи, и то не в ръцете на баща ми, а в ръцете на непознато лице. За това добро създание влизането ми в училище сякаш беше влизане в света, първата от дългата редица необходими и мъчителни раздели. Обществото й отнемаше за пръв път сина, за да не й го върне никога такъв, какъвто е бил. Тя беше развълнувана, аз също. Тя ме повери на вас с разтреперан глас и след това, като си отиваше, ми махна още веднъж от прозорчето на вратата с просълзени очи. И тъкмо в тоя момент вие направихте едно движение с ръка, като сложихте другата върху гърдите, сякаш за да й кажете: „Госпожо, имайте доверие в мен“. Е добре, онова ваше движение на ръката, оня ваш поглед, от които ми стана ясно, че сте разбрали всичките чувства, всичките мисли на майка ми, оня поглед, който искаше да каже „Не бойте се!“, онова движение на ръката, което означаваше честно обещание за закрила, за любов, за снизходителност, аз не съм го забравил никога, то остана завинаги врязано в сърцето ми. Тъкмо тоя спомен ме накара да тръгна от Торино. И ето ме тук, след четиридесет и четири години, за да ви кажа: Благодаря, учителю!
Учителят не отговори. Той милваше косите ми, ръката му трепереше и отскачаше от косите ми върху челото ми и от челото ми върху рамото ми.
През това време баща ми разглеждаше голите стени, бедното легло, парчето хляб и шишенцето със зехтин, които бяха на прозореца, и сякаш искаше да каже: „Клети учителю, след шейсетгодишен труд това ли е цялата ти награда?“
Но добрият старец беше доволен и започна да говори за семейството ни, за други учители от ония години и за училищните другари на баща ми, който за някои си спомняше, но за други — не. Единият даваше
