отново добър, послушен като през ония дни… когато те водех на черква, спомняш ли си, Феручо? Ти ми пълнеше джобовете с камъчета и треви, а пък аз те носех на ръце заспал. Тогава ти обичаше клетата си баба. А сега, когато съм схваната и имам нужда от любовта ти както от въздух, за да дишам, защото нямам никой друг на света, аз, клетата, с единия крак в гроба, боже мой!
Развълнуван, Феручо се готвеше да се хвърли към баба си, когато му се стори, че чу лек шум, скърцане в съседната стаичка, която гледаше към градината. Но не разбра дали тоя шум беше от капаците на прозорците, разклащани от вятъра, или от нещо друго.
Наостри уши.
Дъждът плющеше.
Шумът се повтори. Чу го и бабата.
— Какво е това? — запита след миг бабата смутена.
— Дъждът — промълви момчето.
— И тъй, Феручо — каза старицата, като избърсваше очите си; — обещай ми, че ще бъдеш добър, че никога вече няма да разплакваш клетата си баба…
Нов лек шум я накара да млъкне.
— Струва ми се, че не е от дъжда! — възкликна тя, като побледня. — Иди да видиш!
Но веднага добави:
— Не, стой си тук! — и хвана Феручо за ръката.
Двамата притаиха дъх. Чуваха само шума от дъжда.
После и двамата изтръпнаха. Стори им се; че чуват в съседната стаичка стъпки.
— Кой е? — запита момчето, като пое с мъка дъха си.
Никой не отговори.
— Кой е? — запита отново Феручо, смразен от страх.
Но щом произнесе тия думи, той и баба му веднага нададоха вик на ужас. Двама мъже нахлуха в стаята; единият хвана момчето и му запуши устата с ръка; другият стисна гърлото, на бабата. Първият каза:
— Мълчи, ако не искаш да умреш!
Вторият вдигна нож и изсъска:
— Мълчи!
И единият, и другият имаха на лицата си тъмни кърпи с по две дупки за очите.
За миг се чуваше само тежкото дишане на четиримата и плющенето на дъжда. Старицата издаваше чести хрипове и очите й бяха изскочили навън.
Тоя, който държеше момчето, му каза на ухото:
— Къде са парите на баща ти?
Момчето отговори с нисък глас:
— Отвъд… в шкафа. — Зъбите му тракаха от страх.
— Ела с мене — каза човекът.
И го повлече в стаичката, като го стискаше за гърлото. На пода в стаичката имаше един фенер, покрит с плат.
— Къде е шкафът? — запита човекът.
Момчето, едва дишайки, посочи шкафа.
Тогава, за да бъде сигурен за момчето, човекът го свали на колене пред шкафа и стисна шията му между краката си, така че да може да го удуши, ако почне да вика; с нож между зъбите и с фенер в едната ръка той извади от джоба си с другата едно заострено желязо, пъхна го в ключалката, завъртя го, счупи я и отвори широко двете крила, разбърка бързо всичко, напълни си джобовете, притвори крилата, пак затършува; след това хвана момчето за гърлото и го завлече отвъд, където другият стискаше за гърлото бабата, която се гърчеше, с отпусната глава и разтворена уста. Той запита с нисък глас другаря си:
— Намери ли?
Другият му отвърна:
— Намерих. — И добави: — Погледни на изхода.
Тоя, който държеше старицата, се затича към вратата на градината, да види дали има някой, и след малко каза от стаичката с глас, който наподобяваше съскане:
— Идвай!
Тоя, който държеше още Феручо, показа ножа си на момчето и на старицата, която отваряше очи, и каза:
— Нито гък, иначе ще се върна и ще ви заколя! И ги изгледа втренчено.
В тоя миг долетя отдалеч, от шосето, песен от много гласове.
Крадецът извърна бързо лицето си към вратата и при това рязко движение кърпата падна от лицето му.
Старицата извика:
— Модзони!
— Проклетница! — изрева познатият крадец. — Ти трябва да умреш!
И се хвърли с вдигнат нож върху старицата, която веднага изгуби съзнание.
Преди убиецът да нанесе удара, Феручо се хвърли със светкавична бързина върху баба си, като нададе отчаян вик, и я покри с тялото си. Убиецът хукна да бяга, като блъсна масата и събори лампата, която угасна.
Момчето се плъзна бавно до бабата, падна на колене и остана в това положение, с ръце, увити около кръста й, и с глава на гърдите й.
Изминаха няколко минути. Мрачината беше непрогледна. Песента на селяните се отдалечаваше в полето. Старицата се свести.
— Феручо! — извика тя със съвсем слаб глас. Зъбите и тракаха от страх.
— Бабо — отвърна момчето.
Старицата направи усилие да говори, но ужасът бе схванал езика й.
Тя помълча известно време, силно разтреперана.
После успя да запита:
— Няма ли ги вече?
— Не.
— Не ме убиха — промълви старицата със сподавен глас.
— Не… спасена си — каза Феручо с пресипнал глас. — Спасена си, мила бабо. Те отнесоха парите. Но татко бе взел почти всичко със себе си.
Бабата въздъхна.
— Бабо — каза Феручо, все така на колене, като я стискаше за кръста, — мила бабо… ти ме обичаш, нали?
— О, Феручо! Клето мое дете! — отвърна бабата, като сложи ръце върху главата му. — Колко ли си се изплашил! О, боже господи милостиви! Я запали лампата… Или не, нека стоим на тъмно, още ме е страх.
— Бабо — подхвана момчето, — аз винаги съм ти причинявал неприятности…
— Не, Феручо, не говори такива неща. Аз не мисля вече за това, забравих всичко, толкова те обичам!
— Винаги съм ти причинявал неприятности — продължи с мъка и с разтреперан глас Феручо, — но… винаги съм те обичал. Ще ми простиш ли? Прости ми, бабо.
— Да, синко, прощавам ти, прощавам ти от все сърце. Мога ли да не ти простя. Стани, дете мое! Никога няма да те смъмря! Ти си добър, ти си толкова добър! Да запалим лампата. Да си дадем малко кураж. Стани, Феручо.
— Благодаря, бабо — каза момчето с все повече отслабващ глас. — Сега… съм доволен. Ще си спомняш за мене, нали, бабо? Ще си спомняш винаги за мене… за твоя Феручо.
— Мой Феручо! — възкликна бабата, смаяна и обезпокоена, като сложи ръцете си върху рамената му и наведе глава, сякаш да го погледне в лицето.
— Спомняй си за мене — промълви пак момчето с изгаснал глас. — Целуни мама… татко… Луиджина… Сбогом, бабо…
