преглежда му тетрадките: ясно е, че тя не мисли за друго, че за нея няма нищо по-хубаво на света. Често идва и артилерийският капитан, бащата на Робети, тоя с патериците, който спаси от омнибуса едно дете. Всички другари на сина му, когато минават край него, го милват; той връща на всички милувката или поздрава и няма случай да е забравил някого. Навежда се над всички и колкото са по-бедни и по-зле облечени, сякаш толкова по-доволен е той и им благодари.
Понякога виждам и печални неща; един господин, който не бе идвал от месец, защото бе умрял един от синовете му, и пращаше прислужницата да взема другия, вчера дойде отново за пръв път. Когато видя класа, другарите на умрялото си дете, отиде в един ъгъл и заплака, скрил лицето си с две ръце. Директорът го хвана за ръка и го заведе в канцеларията. Има бащи и майки, които познават по име всички другари на синовете си. Има момичета от съседното училище и момичета от гимназията, които идват да чакат братята си. Има един стар господин, който е бил полковник. Когато някое момче изтърве тетрадка или писалка на улицата, той ги прибира и им ги дава. Виждат се и добре облечени госпожи, които разговарят по училищните работи с други госпожи, които носят кърпи на глава и кошница в ръка; те казват:
— Тоя път задачата беше ужасна!
— На урока по граматика не му се виждаше краят и тая заран!
А когато има болен в някой клас, всички знаят; когато някой болен се почувствува по-добре, всички се радват. И тъкмо тая заран имаше десетина дами и работнички, които бяха обградили майката на Кроси, зеленчукопродавачката, и я разпитваха за едно клето дете от класа на брат ми, животът на което е в опасност и което живее в един двор с нея.
Училището сякаш прави всички равни и приятели.
Номер 78
Снощи видях една трогателна сцена. От няколко дена зеленчукопродавачката всеки път, когато минаваше край Дероси, го гледаше, гледаше го с голяма обич, защото Дероси, след като направи онова откритие с мастилницата и затворника номер 78, обикна сина й Кроси, оня, с червените коси и схванатата ръка и му помага в училищната работа, подсказва му отговорите, дава му хартия, моливи; изобщо отнася се към него като към брат, за да го възнагради за нещастието на баща му, което го е засегнало и за което той не знае. От няколко дена зеленчукопродавачката гледаше Дероси и сякаш очите й оставаха в него, защото тя е добра жена, която живее само за детето си; и Дероси, който помага на сина й, за да се прояви като добър ученик, Дероси, който е богатски син и пръв в класа, за нея е цар, светец. Тя винаги го гледаше и като че ли искаше да му каже нещо, но се срамуваше.
Но вчера заранта най-сетне се осмели, спря го пред една врата и му каза:
— Извинете ме, млади господине, вие, който сте толкова добър, който обича толкова сина ми, моля ви се, приемете тоя малък спомен от една бедна майка.
И тя извади от кошницата за зеленчуци една кутийка от бял картон с позлата.
Дероси се изчерви и отказа да я приеме, като й каза решително:
— Дайте я на сина си; аз не приемам нищо.
Жената се смути и поиска извинение, като промълви:
— Не съм мислела да ви обиждам… това са карамели…
Но Дероси пак й отказа, като поклати глава.
Тогава тя извади плахо от кошницата китка репички и каза:
— Приемете поне тия репички, пресни са, и ги занесете на майка си.
Дероси се усмихна и каза:
— Не, благодаря, не искам нищо. Аз винаги ще правя за Кроси това, което мога, но не мога да приема нищо. Все пак аз ви благодаря.
— Но да не сте се обидили? — запита неспокойно жената.
Дероси й каза „не, не“, като се усмихваше, и си отиде, а тя, извънредно доволна, възкликна:
— О, колко добро момче! Никога не съм виждала толкова добро и хубаво момче!
И с това като че ли се свърши всичко.
Но следобед в четири часа ето че вместо майката на Кроси се приближава баща му с бледо и печално лице. Той спря Дероси и от начина, по който го погледна, веднага разбрах, че той подозираше, че Дероси знае тайната му; погледна го втренчено и му каза с тъжен и сърдечен глас:
— Вие обичате сина ми… Защо го обичате толкова много?
Лицето на Дероси пламна. Той искаше да отговори: „Обичам го, защото е нещастен; защото и вие, неговият баща, сте повече нещастен, отколкото виновен, и сте изкупили благородно престъплението си и сте човек със сърце…“
Но не се осмели да му го каже, защото всъщност изпитваше още страх, почти ужас пред тоя човек, който бе пролял кръвта на друг и бе прекарал шест години в затвора. Но бащата отгатна всичко и почти разтреперан от вълнение, прошепна на ухото на Дероси:
— Обичаш сина, но не мразиш… не презираш бащата, нали?
— О, не, не! Напротив — възкликна разпалено Дероси.
Тогава човекът направи едно стремително движение, сякаш за да обгърне шията му; ала не посмя и хвана с два пръста една от русите му къдрици, изопна я и я пусна; след това сложи ръка на устата си и целуна дланта й, като гледаше Дероси с просълзени очи, сякаш искаше да му каже, че тая целувка е за него. После хвана сина си за ръка и си отиде с бързи крачки.
Малкият мъртвец
Детето, което живее в двора на зеленчукопродавачката, онова от първо отделение, другар на брат ми, умря. Учителката Делкати дойде в събота следобед, дълбоко натъжена, да съобщи на учителя; и веднага Гароне и Корети й предложиха да носят ковчега.
То беше отлично момченце, миналата седмица беше получило медал. Обичаше брат ми и му беше подарило една счупена спестовна касичка. Майка ми го милваше винаги, когато го срещнеше. То носеше шапка с две ивици от червен плат. Баща му беше хамалин на гарата. Вчера, неделя, в четири часа и половина отидохме у тях, за да го придружим до черквата. Те живеят в приземния етаж. В двора вече имаше много деца от първо отделение с майките си и със свещи в ръце и пет-шест учителки и няколко съседи. Учителката с червеното перо и Делкати бяха влезли вътре и ние ги виждахме през един отворен прозорец, като плачат. Майката на детето ридаеше толкова силно, че ние я чувахме. Две госпожи, майки на двама училищни другари на умрялото, бяха донесли два венеца. Точно в пет часа тръгнахме. Отпред вървеше едно момче, което носеше кръста, след него свещеникът, после ковчегът, един малък ковчег — горкото дете! — покрит с черен плат, а върху ковчега бяха сложени венците на двете госпожи. Върху черния плат бяха окачили медала и три свидетелства за похвала, които момченцето бе получило през годината. Ковчега носеха Гароне, Корети и две момчета от двора. Зад ковчега вървеше първа Делкати, която плачеше, сякаш умрялото дете беше нейно; зад нея другите учителки; и зад учителките учениците, някои от които бяха много малки. Те носеха в едната си ръка малки китки теменуги и гледаха поразени ковчега, а с другата ръка се държаха за майките си, които носеха свещи вместо тях.
Чух едно да казва:
— А сега няма ли вече да идва на училище?
Когато изнесоха ковчега из двора, от прозореца се разнесе отчаян вик: беше майката на детето; но веднага я прибраха вътре.
На улицата срещнахме децата от един колеж, които вървяха в двойни редици; като видяха ковчега с медала и учителките, всички свалиха шапки.
