опери, за композитори, за инструменти, за оркестри. И за тях е толкова голямо наказание да бъдат лишени от четене или от урока по музика, изпитват толкова голяма мъка, че почти никога учителите нямат смелост да ги накажат по такъв начин. Каквото е светлината за очите ни, такова е музиката за сърцата им.
Дероси запита може ли да отидем да ги видим.
— Може — отговори учителят, — но вие, момчета, не бива да ходите сега. Ще отидете по-късно, когато ще бъдете в състояние да разберете цялата големина на нещастието им и да почувствувате всичката милост, която то заслужава. То е едно печално зрелище, деца. Вие ще видите там понякога, деца, седнали срещу разтворен прозорец, да се наслаждават на чистия въздух, с неподвижно лице, и ще ви се стори, че гледат голямата зелена равнина и хубавите сини планини, които виждате вие… И като си помислите, че не виждат нищо, че няма да видят никога нищо от цялата тая неизмерима хубост, свива ви се сърцето, като че ли са ослепели в същия миг. Сляпородените будят по-малко състрадание, защото като не са видели света и нямат представа за нищо, за нищо и не жалят.
Но има деца, ослепели от няколко месеца, които си спомнят още всичко, които разбират добре какво са загубили. Те се измъчват най-много, когато започнат да чувствуват, че в паметта им се замъгляват малко по малко най-милите образи, да чувствуват как умират в паметта им най-любимите хора. Едно от тия деца ми казваше веднъж с неизразима скръб; „Искам да имам още един път зрение, само за миг, за да видя пак лицето на мама, защото не си го спомням вече!“
И когато майките им ги навестяват, слепите слагат ръцете си върху лицата им, опипват ги добре от челото до брадичката и ушите, за да почувствуват формите им, и почти не вярват, че не могат да ги видят; те ги викат по име много пъти, сякаш за да ги помолят да се покажат още веднъж. Колцина излизат оттам разплакани, дори и мъже с корави сърца! И когато излезе човек оттам, струва му се, че е изключение, почти незаслужено преимущество, че вижда хората, къщите, небето. О, аз съм уверен, че всеки от вас, като излезе оттам, ще бъде готов да се лиши мъничко от собственото си зрение, за да даде поне малко светлинка на всички тия клети деца, за които слънцето няма светлина и майката няма лице.
Болният учител
Снощи, като излязох от училище, отидох да видя болния си учител. Той се е разболял от много работа. По пет учебни часа на ден, след това един час гимнастика, след това други два часа във вечерно училище, което значи, че той спи малко, храни се надве-натри и се задъхва от говорене от сутрин до вечер. Може ли да не си разстрои здравето? Така казва майка ми.
Майка ми остана да ме чака при вратата. Аз се качих сам и срещнах по стълбите учителя с черната брада — Коати, оня, който плаши всички и не наказва никого; той ме погледна с широко разтворени очи и изрева като лъв на шега, но без да се засмее. Аз още се смеех, когато дръпнах звънеца на четвъртия етаж; но останах поразен, когато прислужницата ме покани в една бедна полутъмна стая, където лежеше учителят в малък железен креват; беше брадясал. Той сложи ръка на челото си, за да ни види по-добре, и възкликна със своя сърдечен глас:
— О, Енрико!
Аз се приближих до леглото му, той сложи ръка на рамото ми и каза:
— Браво, синко! Добре стори, че дойде да видиш клетия си учител. Както виждаш, драги Енрико, положението ми е лошо. А как върви училището? Как са другарите ти? И без мене всичко върви добре, а? Можете да минете много добре и без стария си учител, нали?
Аз поисках да му кажа не, но той ме прекъсна:
— Хайде, хайде, аз зная, че не ме мразите.
И въздъхна. Аз се загледах в някакви снимки на стената.
— Виждаш ли? — каза ми той. — Всички тия са ученици, които са ми дали снимките си от двайсет години насам. Добри момчета. Това са моите спомени. Когато умирам, последния поглед ще хвърля там, на всички тия немирници, сред които минах живота си. Когато свършиш основното училище, и ти ще ми дадеш снимката си, нали? — След това взе един портокал от нощната си масичка и ми го пъхна в ръката. — Нямам друго да ти дам — каза той, — това е подарък от болен.
Аз го гледах и не знам защо ми беше мъчно.
— Слушай… — подзе отново той. — Аз се надявам, че ще се отърва; но ако не оздравея… гледай да се засилиш по смятане, защото там си слаб. Направи усилие; важното е веднъж да се заловиш здравата, защото понякога слабият успех не се дължи на липсата на способност, а е плод на предубеждение, на втълпяване.
Докато говореше, дишаше тежко — личеше, че страдаше.
— Имам силна треска — въздъхна той; — полумъртъв съм. И тъй, моля те, обърни особено внимание на смятането, на задачите. Ако не успееш отначало, почини си и опитай пак. Ако не успееш пак, почини си още веднъж и започни отначало. И върви напред, но спокойно, без да се задъхваш, без да си напрягаш мозъка. Хайде тръгвай. Поздрави майка си. И не идвай вече, ще се видим в клас. А ако не се видим, спомняй си понякога за учителя си от трети клас, който те е обичал.
При тия думи ми се доплака.
— Наведи си главата — каза ми той. Аз се наведох и той ме целуна по косите. След това каза:
— Иди си — и обърна лицето си към стената.
Аз полетях надолу по стълбите, защото чувствувах нужда да прегърна майка си.
Улицата
Тая вечер те наблюдавах от прозореца, когато се връщаше от дома на учителя; ти блъсна една жена. Внимавай по-добре как вървиш по улицата. И там има задължения. Щом измерваш стъпките и движенията на ръцете си в частен дом, защо да не правиш същото и на улицата, която е дом на всички? Винаги когато срещнеш някой старец, някой бедняк, някоя жена с дете на ръце, някой сакат с патерици, някой човек, превит от товар, някое семейство в траур, отстъпи с уважение — ние трябва да уважаваме старостта, нищетата, майчината любов, немощта, труда, смъртта. Винаги когато видиш, че върху някого връхлита файтон, дръпни го настрана, ако е момче, предупреди го, ако е мъж. Като видиш някое дете само̀, което плаче, попитай го какво му е и вдигни от земята бастуна на стареца, който го е изтървал. Ако се сбият две деца, разтърви ги; ако са двама мъже, отдалечи се, не присъствувай на зрелището на такова грубо насилие, което оскърбява и прави кораво сърцето. И когато минава някой вързан човек между двама стражари, не прибавяй към жестокото любопитство на хората и своето: той може да е невинен. Престани да говориш и да се усмихваш, когато срещнеш някоя болнична носилка, която може би носи някой умиращ, или някое погребално шествие, което би могло да излезе на утрешния ден от нашата къща. Гледай с почит всички деца от институтите, които минават две по две: слепите, немите, рахитичните, сираците, изоставените деца; помисли си, че край тебе минават човешкото нещастие и милостта. Винаги се преструвай, че не виждаш отвратителните или смешни телесни недостатъци на ония, които ги имат. Винаги загасвай всяка запалена клечка кибрит, на която се натъкнеш, защото тя може да струва живота на някого. Отговаряй винаги любезно на проходящия, който те пита за някоя улица. Не гледай никого ухилен, не тичай без нужда, не викай. Уважавай улицата. За възпитанието на един народ се съди преди всичко по държанието му на улицата. Дето има простащина по улиците, ще има простащина и по домовете. И изучавай улиците; изучавай града, в който живееш; ако на утрешния ден ти се озовеш далече от него, ще се радваш, ако можеш да си го представиш добре, ако можеш да го обходиш целия в мисълта си — твоя град, твоето малко отечество, тоя, който е бил в течение на толкова години твоят свят, където си проходил до майка си, изпитал си първите вълнения, отворил си ума за първите идеи, намерил си първите приятели. Той е бил като
