Учителят е много болен и вместо него изпратиха учителя на четвърти клас, който е бил учител в института на слепите. Той е най-стар от всички и е толкова побелял, че сякаш има на главата си перука от памук, и говори по такъв начин, като че пее някаква тъжна песен; но говори добре и знае много. Щом влезе в клас, видя едно момче с превързано око, приближи се до него и го запита какво му е.
— Пази си очите, момче — каза му той.
Тогава Дероси го запита:
— Вярно ли е, господин учителю, че сте били учител на слепите?
— Да, няколко години — отвърна той.
И Дероси каза полугласно:
— Разкажете ни нещо.
Учителят отиде да седне до масата.
Корети каза високо:
— Институтът на слепите е на улица „Ница“.
— Вие казвате слепи, слепи — забеляза учителят, — както бихте казали болни или бедни, или не знам какво друго. Но разбирате ли добре значението на тая дума? Помислете малко за това! Слепи! Да не виждаш никога нищо! Да не различаваш деня от нощта, да не виждаш нито небето, нито слънцето, нито собствените си родители — нищо от всичко онова, което е около тебе и което се пипа; да си потопен в постоянен мрак и да си като заровен в земята! Опитайте се за малко да затворите очи и да си представите, че ще трябва да останете завинаги така: веднага ще ви обхване безпокойство, ужас, ще ви се стори, че е невъзможно да издържите, че ще започнете да викате, че ще полудеете или ще умрете. Ала когато влезете за пръв път в института на слепите през време на отдих и чуете от всички страни клетите момчета да свирят на цигулки и флейти, да разговарят високо и да се смеят, когато ги видите да се качват и слизат пъргаво по стълбите, да обикалят свободно по коридорите и спалните, никога няма да помислите, че те са нещастни. Трябва да ги наблюдавате добре. Между тях има здрави и весели младежи на шестнайсет или осемнайсет години, които носят слепотата си с известна непринуденост, почти с известна самоувереност; но от израза на горчивина и негодувание в лицата им се разбира, че са страдали страхотно, преди да се примирят с нещастието си. Има други с бледи и благи лица, в които се чете голямо примирение: но тъжно примирение и, естествено, понякога те все още ще си поплакват тайно.
Ах, деца мои! Помислете си, че някои от тях са загубили зрението си в няколко дни, че други са го загубили след дългогодишно мъчение и след много ужасни хирургически операции и че мнозина са родени така, родени в нощ, която не е имала никога зора за тях, влезли са в света като в огромна гробница; те не знаят и как изглежда човешкото лице! Представете си колко трябва да са страдали и колко трябва да страдат, когато си мислят, макар и смътно, за страхотната разлика между тях и ония, които виждат, и се питат: „Защо е тая разлика, щом нямаме никаква вина?“ Аз, който съм бил няколко години между тях, когато си спомня оня клас, всички ония очи, запечатани завинаги, всички зеници без поглед и без живот и след това погледна вас… струва ми се, че е невъзможно да не сте щастливи. Помислете си: в Италия има около двайсет и шест хиляди слепи. Двайсет и шест хиляди души, които не виждат светлина, разбирате ли; една войска, за която са необходими четири часа, докато се изниже под прозорците ни!
Учителят млъкна; всички бяха притаили дъх.
Дероси запита вярно ли е, че осезанието у слепите е по-чувствително от нашето.
Учителят каза:
— Вярно е. Всички останали чувства у тях са по-изтънчени. Понеже трябва да заместват зрението, те се упражняват по-добре, отколкото ония, които виждат. Заран в спалните някой запитва друг: „Има ли слънце?“ и който е по-бърз в обличаното, изскача веднага на двора да размаха ръце във въздуха, за да усети дали се разлива топлината на слънцето, и тича да занесе хубавото известие: „Има слънце!“ От гласа на някой човек те си създават представа за ръста му. Ние съдим за душата на човек по очите му, а те — по гласа му. Спомнят си интонациите и произношенията в течение на години. Те долавят дали в някоя стая има повече от един човек, дори ако говори само един и другите стоят неподвижни. С пипане усещат дали дадена лъжичка е малко или много чиста. Момичетата различават боядисаната вълна от вълната с естествен цвят. Когато минават двама по двама из улиците, те разпознават почти всички дюкяни по миризмата, дори и ония, в които ние не усещаме никакви миризми. Завъртват пумпал и по бръмченето му отиват направо до него, и го вземат, без да сбъркат. Карат обръчи, играят на кегли, скачат на въже, строят си къщички от камъни, късат теменуги, сякаш ги виждат, правят бързо и добре рогозки и кошнички, като преплитат разноцветна слама. Толкова е развито у тях осезанието! Осезанието е тяхното зрение, едно от най-големите им удоволствия е да пипат, да стискат, да отгатват формата на нещата.
Трогателно е да ги види човек, когато ги водят в индустриалния музей, където ги оставят да пипат, каквото си искат; да ги види с каква радост се хвърлят върху геометрическите тела, върху малките модели на къщи, върху инструментите, с каква радост, пипат, трият и обръщат в ръцете си всички неща, за да видят как са направени. Те казват „да видим“!
Гарофи прекъсна учителя, за да го запита вярно ли е, че слепите деца се научават да смятат по-добре от другите.
Учителят отговори:
— Вярно е. Те се учат да смятат и да четат. Имат книги, направени нарочно за тях — с изпъкнали букви; те прокарват пръстите си по тях, разпознават буквите и произнасят думите. Четат бързо. Човек трябва да ги види горките, как се изчервяват, когато сбъркат. Те също така пишат, без мастило. Пишат върху плътна и корава хартия с металическо шило, с което се правят точици, вдлъбнати и групирани според една особена азбука. Тези точици излизат изпъкнали на обратната страна на хартията така, че като обърнат листа и прокарат пръстите си по тия изпъкналости, могат да прочетат това, което са написали, а също така и написаното от други. Така правят съчиненията си и така си пишат писма помежду си. По същия начин пишат числата и смятат. И смятат на ум с невероятна леснина, тъй като те не се разсейват от видимите неща, каквито става с нас. И да ги видите с каква любов слушат, когато им четат, колко внимават, как запомнят всичко, как споделят мисли помежду си, също и малките по история и италиански език, седнали по четирима или по петима на чин, без да се обръщат един към друг, като разговарят първият с третия, вторият с четвъртия на висок глас и всички заедно, без да изтърват нито една дума — толкова остър и верен е слухът им! И отдават по-голямо значение на изпитите от вас, уверявам ви, и се привързват повече към учителите си. Учителя си познават по вървежа и миризмата му; само от звука на една негова дума те долавят дали е в добро или лошо настроение, дали е добре със здравето си или е болен. Те искат, когато учителят ги насърчава или ги хвали, да ги пипа, а те му пипат ръцете, за да изобразят признателността си. Те се обичат и помежду си, добри другари са. През време на отдих те се събират почти винаги заедно на едни и същи групи. Например в секцията на момичетата се образуват толкова групи, на колкото инструмента свирят — цигуларки, пианистки, флейтистки, и не се разделят никога. Когато се привържат към някого, трудно е да се откъснат от него. Те намират голяма утеха в приятелството. Помежду си се преценяват справедливо. Те имат ясно и дълбоко схващане за доброто и за злото. Никой не се възхищава като тях при разказа за някое благородно дело и за някое голямо събитие.
Вотини запита добре ли свирят.
— Обичат пламенно музиката — отвърна учителят. — Тя е тяхната радост, техният живот. Слепи деца, едва влезли в института, могат да стоят неподвижни на крака по три часа, да слушат музика. Когато учителят каже на някое, че няма способност за музика, то изпитва голяма мъка, но се залавя да учи отчаяно. Ах, ако можехте да чуете музиката им в института, да ги видите, когато свирят с вдигнато чело, с усмивка на уста, с пламнало лице, треперещи от вълнение, почти захласнати в оная хармония, която разливат в безкрайния мрак, който ги заобикаля, то и вие бихте почувствували, че музиката е божествена утеха.
И те ликуват, сияят от щастие, когато учителят им каже: „Ти ще станеш музикант“.
За тях първият в музиката, тоя, който е най-добър по пиано или цигулка, е обичан от всички и всички благоговеят пред него. Ако възникне спор между двамина, отиват при него; ако двама приятели се скарат, той е, който ги помирява. Най-малките, които той учи да свирят, гледат на него като на баща. Преди да си легне, всички отиват да му кажат лека нощ. И непрекъснато говорят за музика. Когато вечер късно вече са си в леглото, почти всички, уморени от учение и работа и полусънени, те все още приказват на нисък глас за
