Клетото дете, то отиде да спи завинаги с медала си. Ние няма вече никога да видим червената му шапка. То беше здраво; умря за четири дена. Последния ден то се помъчило да стане, за да направи едно домашно упражнение, и поискало да държи медала си в леглото от страх да не му го вземат. Никой няма да ти го вземе вече, клето момче! Сбогом, сбогом! Ние ще си спомняме винаги за тебе в училище. Спи в мир, дете!
Раздаването на наградите
Към два часа големият театър беше препълнен; партерът, галерията, ложите, сцената, всичко беше претъпкано с хиляди момчета, госпожи, учители, работници, жени от народа и деца. Движеха се глави и ръце, потреперваха пера, панделки и къдрици, носеше се непрекъсната и празнична глъчка, която будеше веселие. Целият театър беше украсен с гирлянди от червен, бял и зелен плат. В партера бяха направили две стълби — едната вдясно, по която наградените трябваше да се качат на сцената, и другата вляво, по която трябваше да слязат, след като си получат наградата. На предната част на сцената имаше редица червени кресла, а от облегалото на средното кресло висеше малък лавров венец; в дъното на сцената имаше емблема от знамена; на едната страна имаше зелена маса с всичките свидетелства за наградите, превързани с трицветни ленти. Музиката беше в партера, до сцената; учителите и учителките заемаха половината от първата галерия, която беше запазена за тях; скамейките и ходовете в партера бяха претъпкани със стотици момчета, които трябваше да пеят; те държеха в ръцете си ноти. В дъното и наоколо се виждаха да се движат учители и учителки, които подреждаха наградените; и беше пълно с родители, които приглаждаха косите и донагласяваха вратовръзките на децата си.
Щом влязох с домашните си в ложата, видях в една отсрещна ложа малката учителка с червеното перо, която се смееше с хубавите си трапчинки. С нея бяха учителката на брат ми и Монахинята, цялата облечена в черно, и моята добра учителка от първи клас; но тя беше толкова бледна, горката, и кашляше толкова силно, че се чуваше от единия до другия край на театъра. В партера забелязах веднага милото едро лице на Гароне и малката руса глава на Нели, който се бе облегнал на рамото му. Малко по-нататък забелязах Гарофи, с неговия нос като човка на кукумявка; той се мъчеше да събере напечатаните списъци на наградените и вече имаше доста голяма връзка; с тях щеше да направи някаква търговия, която ще узнаем утре. Близо до вратата беше продавачът на дърва с жена си, облечена празнично, заедно с момчето си, което ще получи трета награда; аз останах учуден, като не видях шапката му от котешка кожа и фланелката му с шоколадов цвят: тоя път то беше облечено като богатско дете. В една галерия видях за миг Вотини с разкошна яка. В една ложа до сцената, пълна с хора, беше артилерийският капитан, бащата на Робети, оня с патериците, който спаси едно дете от омнибуса.
Щом часовникът удари два, музиката засвири и в същото време започнаха да се изкачват по стълбичката вдясно кметът, окръжният управител, съветниците, окръжният училищен инспектор и много други господа, всички облечени в черно, които седнаха на червените кресла в предната част на сцената. Музиката престана да свири. Директорът на курсовете по пеене излезе напред с пръчица в ръка. По негов знак всички ученици от партера станаха на крака; при друг знак започнаха да пеят. Седемстотин души пееха една много хубава песен; седемстотин юношески гласове, които пеят заедно — колко хубаво е това! Всички слушаха неподвижни; песента беше сладка, бистра, проточена, сякаш беше черковна. Когато млъкнаха, всички започнаха да ръкопляскат; след това настъпи пълна тишина. Раздаването на наградите щеше да започне. Моят дребен учител от втори клас, с червени коси и живи очи, беше вече излязъл напред; той щеше да чете имената на наградените. Очакваше се да се явят на сцената дванайсетте ученици, за да поднесат свидетелствата. Вестниците вече бяха писали, че те щели да бъдат от всички области на Италия. Всички знаеха това и ги очакваха, като гледаха любопитно към оная страна, откъдето трябваше да се появят. Нататък гледаха също тъй и кметът, и другите господа. В целия театър царуваше тишина…
Изведнъж излязоха на сцената бегом и застанаха в строй дванадесетте ученика, усмихнати. Трите хиляди присъствуващи скочиха в миг на крака и театърът гръмна от ръкопляскания. Момчетата се смутиха за миг.
— Ето Италия! — се чу глас от една ложа.
Веднага познах Корачи, калабриеца, както винаги облечен в черно. Един господин от общината, който беше с нас и познаваше всички, ги посочваше на майка ми. Онова дребното, русото, е представител на Венеция; онова високото, с къдравите коси, е римлянин. Двама-трима бяха облечени богато; другите бяха синове на работници, но всички бяха добре и чисто облечени. Флорентинчето, което беше най-малко, беше препасано със син ешарп. Всички минаха пред кмета, който ги целуваше по челото едно по едно, а един