Сърце (Дневникът на един ученик)

Клетото дете, то отиде да спи завинаги с медала си. Ние няма вече никога да видим червената му шапка. То беше здраво; умря за четири дена. Последния ден то се помъчило да стане, за да направи едно домашно упражнение, и поискало да държи медала си в леглото от страх да не му го вземат. Никой няма да ти го вземе вече, клето момче! Сбогом, сбогом! Ние ще си спомняме винаги за тебе в училище. Спи в мир, дете!

В навечерието на 14 март

Днешният ден беше по-весел от вчерашния. Тринайсети март! Навечерие на раздаване наградите в театър „Виторио Емануеле“, голям и хубав ежегоден празник.

Но тоя път не бяха избрани наслуки учениците, които трябва да излязат на сцената, за да представят свидетелствата за наградите на господата, които ще ги раздават. Днес преди обед директорът дойде в края на часовете и каза:

— Момчета, една хубава новина!

След това извика:

— Корачи! Калабрийчето.

Калабрийчето стана.

— Искаш ли да бъдеш между ония, които ще поднесат свидетелствата за наградите на представителите на властта утре в театъра?

Калабрийчето отговори утвърдително.

— Добре — каза директорът; — така ще има и един представител на Калабрия. И ще бъде хубаво. Тая година общината поиска десетте или дванайсетте момчета, които ще поднесат наградите, да бъдат от всички части на Италия, взети от различните обществени училища. Ние имаме двайсет училища и пет клона със седем хиляди ученика; в едно толкова голямо число не беше трудно да се намери по едно момче от всяка италианска област. В училището „Торквато Тасо“ се намериха двама представители на островите: един сардинец и един сицилианец; училището „Бонкомпани“ даде един малък флорентинец, син на скулптор, който работи върху дърво; в училището „Томазео“ има един римлянин, роден в Рим; намериха се доста венецианци, ломбардци, романци; училището „Монвизо“ ни дава един неаполитанец, син на офицер; ние даваме един генуезец и един калабриец, тебе, Корачи. С пиемонтезеца ще станат дванайсет. Хубаво е, нали? Наградите ще ви се дават от ваши братя от всички части на Италия. Внимавайте: дванайсетте души ще се появят на сцената заедно. Посрещнете ги със силно ръкопляскане. Те са деца, но ще представляват своя край като мъже. Едно малко трицветно знаме е символ на Италия толкова, колкото едно голямо знаме, нали? Тъй че ръкопляскайте горещо. Покажете, че и вашите малки сърца се разпалват, че и вашите души на дванайсетгодишни момчета се възторгват пред свещения образ на родината.

След тия думи директорът добави усмихнат:

— Значи, Корачи, ти си депутатът на Калабрия.

Тогава всички започнаха да ръкопляскат засмени. Когато излязохме на улицата, заобиколиха Корачи, хванаха го за краката, издигнаха го и го понесоха тържествено, като викаха:

— Да живее депутатът на Калабрия!

Разбира се, това направихме не от желание да го подиграем, а, напротив, да го зарадваме от сърце, защото е момче, което се харесва на всички. И той се усмихваше.

И го носиха така до ъгъла на улицата, дето се натъкнаха на един господин с черна брада, който започна да се смее.

Калабрийчето каза:

— Той е баща ми.

Тогава момчетата бутнаха Калабрийчето в обятията на баща му и се разбягаха на всички страни.

Раздаването на наградите

14 март

Към два часа големият театър беше препълнен; партерът, галерията, ложите, сцената, всичко беше претъпкано с хиляди момчета, госпожи, учители, работници, жени от народа и деца. Движеха се глави и ръце, потреперваха пера, панделки и къдрици, носеше се непрекъсната и празнична глъчка, която будеше веселие. Целият театър беше украсен с гирлянди от червен, бял и зелен плат. В партера бяха направили две стълби — едната вдясно, по която наградените трябваше да се качат на сцената, и другата вляво, по която трябваше да слязат, след като си получат наградата. На предната част на сцената имаше редица червени кресла, а от облегалото на средното кресло висеше малък лавров венец; в дъното на сцената имаше емблема от знамена; на едната страна имаше зелена маса с всичките свидетелства за наградите, превързани с трицветни ленти. Музиката беше в партера, до сцената; учителите и учителките заемаха половината от първата галерия, която беше запазена за тях; скамейките и ходовете в партера бяха претъпкани със стотици момчета, които трябваше да пеят; те държеха в ръцете си ноти. В дъното и наоколо се виждаха да се движат учители и учителки, които подреждаха наградените; и беше пълно с родители, които приглаждаха косите и донагласяваха вратовръзките на децата си.

Щом влязох с домашните си в ложата, видях в една отсрещна ложа малката учителка с червеното перо, която се смееше с хубавите си трапчинки. С нея бяха учителката на брат ми и Монахинята, цялата облечена в черно, и моята добра учителка от първи клас; но тя беше толкова бледна, горката, и кашляше толкова силно, че се чуваше от единия до другия край на театъра. В партера забелязах веднага милото едро лице на Гароне и малката руса глава на Нели, който се бе облегнал на рамото му. Малко по-нататък забелязах Гарофи, с неговия нос като човка на кукумявка; той се мъчеше да събере напечатаните списъци на наградените и вече имаше доста голяма връзка; с тях щеше да направи някаква търговия, която ще узнаем утре. Близо до вратата беше продавачът на дърва с жена си, облечена празнично, заедно с момчето си, което ще получи трета награда; аз останах учуден, като не видях шапката му от котешка кожа и фланелката му с шоколадов цвят: тоя път то беше облечено като богатско дете. В една галерия видях за миг Вотини с разкошна яка. В една ложа до сцената, пълна с хора, беше артилерийският капитан, бащата на Робети, оня с патериците, който спаси едно дете от омнибуса.

Щом часовникът удари два, музиката засвири и в същото време започнаха да се изкачват по стълбичката вдясно кметът, окръжният управител, съветниците, окръжният училищен инспектор и много други господа, всички облечени в черно, които седнаха на червените кресла в предната част на сцената. Музиката престана да свири. Директорът на курсовете по пеене излезе напред с пръчица в ръка. По негов знак всички ученици от партера станаха на крака; при друг знак започнаха да пеят. Седемстотин души пееха една много хубава песен; седемстотин юношески гласове, които пеят заедно — колко хубаво е това! Всички слушаха неподвижни; песента беше сладка, бистра, проточена, сякаш беше черковна. Когато млъкнаха, всички започнаха да ръкопляскат; след това настъпи пълна тишина. Раздаването на наградите щеше да започне. Моят дребен учител от втори клас, с червени коси и живи очи, беше вече излязъл напред; той щеше да чете имената на наградените. Очакваше се да се явят на сцената дванайсетте ученици, за да поднесат свидетелствата. Вестниците вече бяха писали, че те щели да бъдат от всички области на Италия. Всички знаеха това и ги очакваха, като гледаха любопитно към оная страна, откъдето трябваше да се появят. Нататък гледаха също тъй и кметът, и другите господа. В целия театър царуваше тишина…

Изведнъж излязоха на сцената бегом и застанаха в строй дванадесетте ученика, усмихнати. Трите хиляди присъствуващи скочиха в миг на крака и театърът гръмна от ръкопляскания. Момчетата се смутиха за миг.

— Ето Италия! — се чу глас от една ложа.

Веднага познах Корачи, калабриеца, както винаги облечен в черно. Един господин от общината, който беше с нас и познаваше всички, ги посочваше на майка ми. Онова дребното, русото, е представител на Венеция; онова високото, с къдравите коси, е римлянин. Двама-трима бяха облечени богато; другите бяха синове на работници, но всички бяха добре и чисто облечени. Флорентинчето, което беше най-малко, беше препасано със син ешарп. Всички минаха пред кмета, който ги целуваше по челото едно по едно, а един