господин до него, усмихнат, му казваше тихо имената на градовете: Флоренция, Неапол, Болоня, Палермо…
При минаването на всяко от тях целият театър ръкопляскаше. След това всички се затичаха към зелената маса да вземат свидетелствата. Учителят започна да чете списъка, като казваше училищата, класовете и имената, а наградените започнаха да се изкачват и да дефилират на сцената.
Едва се качиха първите, и зад сцената се разнесе приятна музика на цигулки, която не спря, докато траеше дефилирането; мелодията беше нежна и отмерена, наподобяваща мълвежа на много тихи гласове, гласовете на всички майки и всички учители и учителки, които едновременно даваха съвети и молеха и отправяха благи укори. А през това време наградените минаваха един след друг пред седналите господа, които подаваха свидетелствата и на всекиго казваха по някоя дума или го помилваха. Учениците от партера и галериите ръкопляскаха всеки път, когато минаваше някое много малко момче или някое, по дрехите на което се познаваше, че е бедно; те ръкопляскаха и на ония, които имаха дълги къдрави коси или бяха облечени с червени или бели дрехи. Учениците от първи клас се смущаваха на сцената и не знаеха вече накъде да се обърнат и целият театър се смееше. Мина едно три педи високо, с розова фльонга на гърба; то едва вървеше, спъна се о килима и падна. Окръжният управител го изправи и всички започнаха да се смеят и да ръкопляскат. Друго момче, като слизаше в партера, се търкулна надолу по стълбата; чуха се викове, но не пострада. Какви ли не минаваха — с лица на хитреци, на изплашени, със зачервени като череша лица, мънички смешници, които се смееха в лицето на всички. Щом слезеха в партера, те биваха грабвани от бащите и майките им, които ги изнасяха навън.
Когато дойде ред на нашето училище, тогава, разбира се, ми стана най-забавно. Минаха мнозина, които познавах. Мина Корети, облечен от глава до пети с ново, със своята хубава весела усмивка, която откриваше всичките му бели зъби. А пък кой знае колко десетки килограми дърва беше пренесъл от заранта! Когато кметът му подаваше свидетелството, го запита какъв е червеният белег на челото му, като държеше едната си ръка на рамото му. Аз потърсих с поглед баща му и майка му и ги видях, че се смееха, като покриваха с ръце устата си. След това мина Дероси, целият облечен в синьо, с лъскави копчета, със златните си къдри, строен, непринуден, с високо чело, толкова красив и симпатичен, че бих му изпратил една целувка. Всичките господа искаха да му заприказват и да му стиснат ръка.
След това учителят извика:
— Джулио Робети!
И пред нас се появи синът на артилерийския капитан с патериците.
Стотици ученици знаеха за постъпката му, в миг слухът се пръсна, залп от ръкопляскания и викове накара залата да потрепери, мъжете станаха на крака, жените започнаха да му махат с кърпичките си и клетото момче се спря сред сцената, смаяно и разтреперано… Кметът го привлече към себе си, даде му наградата, целуна го и като откачи от облегалото на креслото лавровия венец, го надяна на дръжката на едната патерица… След това го придружи до малката ложа до самата сцена, дето беше баща му; той го вдигна и го сложи в ложата сред неописуемите викове „браво!“ и „да живее!“. През това време нежната музика не прекъсваше и учениците продължаваха да минават: от училището „Консолата“ почти всички синове на дребни търговци; от училището „Ванкилия“ синове на работници; от училището „Бонкомпани“, от които мнозина са синове на селяни; от училището „Райнери“, което беше последно.
Щом свърши раздаването на наградите, седемстотинте ученици от партера изпяха друга, много хубава песен; след това говори кметът и след него един от съветниците, който завърши речта си, като каза на учениците:
— … Но не излизайте оттук, без да изпратите поздрав на ония, които се трудят толкова за вас, които са посветили на вас силите на ума и сърцето си, които живеят и умират за вас. Ето ги там!
И той посочи в галерията учителите.
И тогава от галериите, ложите и от партера станаха всички ученици, протегнаха ръце и започнаха да викат към учителките и учителите, които отговаряха, като махаха ръце, шапки, кърпи, всички изправени на крака и развълнувани. След това музиката засвири пак и публиката изпрати последен шумен поздрав на дванайсетте момчета от всички области на Италия, които излязоха в редица напред със скръстени ръце, под дъжд от китки цветя.
Караница
Все пак тая заран аз не се скарах с Корети от завист, че той е получил награда, а пък аз не. Не беше от завист. Но не бях прав. Учителят го беше сложил до мене; аз пишех в тетрадката си по краснопис. Той ме бутна с лакътя си и аз направих едно петно и дори изцапах месечния разказ „Романска кръв“. Аз трябваше да го препиша за Зидарчето, което е болно. Ядосах се и му казах една лоша дума. Той ми отвърна усмихнат.
— Не го направих нарочно.
Трябваше да му повярвам, но ми стана неприятно, че се усмихна, и си помислих: „О, сега след като получи награда, навярно хвърчи от гордост!“ — и след малко, за да си отмъстя, го блъснах толкова силно, че той си изцапа цяла страница. Тогава, почервенял от яд, ми каза:
— Ти, разбира се, го направи нарочно! — и вдигна ръка, учителят видя и той я дръпна, но добави:
— Ще те чакам вън.
Мене ми стана неприятно, гневът ми прекипя, разкаях се. „Не, Корети не може да го е направил нарочно. Добър е“ — помислих си аз. Спомних си, когато го видях у дома му, как работеше, как помагаше на болната си майка и после колко го бях зарадвал у нас и колко се беше харесал на баща ми. Какво ли не бих дал да не бях казал тая дума, да не бях извършил тая грубост! И си мислех за съвета, който би ми дал татко: „Виновен ли си? — Да. — Е, тогава поискай извинение.“
Но аз не смеех да направя това, срамувах се да преклоня глава. Гледах го крадешком, виждах, че фланелата му е окъсана на рамото, може би защото е пренасял много дърва, и чувствувах, че го обичам, и си казвах: „Кураж!“, но думата „Извини ме“ оставаше в гърлото ми. Той ме поглеждаше от време на време косо и ми изглеждаше повече опечален, отколкото разгневен. Но тогава и аз го гледах накриво, за да му покажа, че не ме е страх.
Той ми повтори:
— Ще се видим вън!
И аз:
— Ще се видим вън!
Но си мислех за онова, което баща ми ми беше казал веднъж: „Ако си виновен, защищавай се, но не удряй!“ И аз си казах: „Ще се защищавам, но няма да удрям“.
Но бях недоволен, тъжен, не слушах вече учителя. Най-сетне дойде моментът да излезем. Когато се озовах сам на улицата, видях, че той вървеше подир мене. Спрях се и го зачаках с линия в ръка. Той се доближи, аз вдигнах линията.
— Не, Енрико — каза ми той с блага усмивка, като отстрани линията с ръка, — нека си бъдем приятели като преди.
Аз останах за миг смаян и след това сякаш някаква ръка ме блъсна в гърба и се озовах в обятията му. Той ме целуна и ми каза:
— Никога никакви караници вече между нас, нали?
— Никога! Никога — отвърнах аз.
И ние се разделихме доволни.
Но когато стигнах в къщи и разправих всичко на баща си, като си мислех, че ще му направя удоволствие, той се навъси и ми каза:
— Трябвало е пръв да му подадеш ръка, защото си бил виновен.
След това добави:
— Не е трябвало да вдигаш линия над по-добър от тебе другар, над сина на един войник!
И като дръпна линията от ръката ми, счупи я на две парчета и я запрати в стената.
