Сестра ми
Защо, Енрико, след като вече татко те укори, задето си се държал зле с Корети, прояви грубост и към мене? Не можеш да си представиш мъката, която изпитах. Не знаеш ли, че когато беше дете, аз съм стояла по цели часове край люлката ти, вместо да се забавлявам с другарките си, и че когато беше болен, съм ставала от леглото всяка нощ, за да проверя дали ти гори челото? Не знаеш ли ти, който обиждаш сестра си, че ако ни постигне някое ужасно нещастие, аз ще ти бъда като майка и ще те обичам като син? Не знаеш ли, че когато татко и мама няма да ги има на тоя свят, аз ще ти бъда най-добрата приятелка, единствената, с която ще можеш да говориш за нашите покойници и за твоето детство, и че ако стане нужда, аз ще работя за тебе, Енрико, за да ти изкарвам хляба и да ти дам възможност да учиш, че ще те обичам винаги, когато станеш голям, че ще те следвам винаги с мисълта си, когато отидеш далече, защото сме израснали заедно и имаме еднаква кръв? О, Енрико, бъди сигурен, че когато пораснеш, ако ти се случи някое нещастие, ако останеш сам, бъди сигурен, че ще ме потърсиш, че ще дойдеш при мене и ще ми кажеш: „Силвия, сестро, нека остана при тебе, нека поприказваме за времето, когато бяхме щастливи, спомняш ли си? Да поприказваме за мама, за нашия дом, за ония хубави, толкова далечни дни.“ О, Енрико, ти ще намериш сестра си винаги с отворени обятия. Да, Енрико, и прости ми, задето сега те укорявам. Аз няма да си спомням за никоя твоя вина; пък дори да ми причиниш и други неприятности — какво от това? Ти пак ще бъдеш винаги мой брат. Аз винаги ще си спомням само това, че съм те държала на ръце като дете, че с тебе съм обичала татко и мама, че съм те гледала, като растеш, че съм била в продължение на толкова години твоята най-доверена другарка. Но ти ми напиши една хубава дума в същата тая тетрадка и аз ще намина да я прочета, преди да мръкне. За да ти покажа, че не съм ти сърдита, като видях, че си уморен, преписах месечния разказ „Романска кръв“, който ти трябваше да препишеш за болното Зидарче. Потърси го в лявото чекмедже на масата си. Всичко това написах чрез нощта, докато ти спеше.
Напиши ми една добра дума, Енрико, моля те.
Не съм достоен да ти целуна ръка.
Романска кръв
Месечен разказ
Тая вечер къщата на Феручо беше по-тиха от други път. Бащата, който държеше малък галантериен дюкян, беше отишел във Форли за покупки и жена му го придружаваше с Луиджина, едно момиченце, което трябваше да заведат при лекар, за да му оперират едното болно око. Те можеха да се върнат най-рано на другия ден.
Наближаваше полунощ. Жената, която идваше да прислужва денем, си беше отишла привечер. В къщи бяха останали само бабата, със схванати крака, и Феручо, едно момче на тринайсет години. Къщичката се състоеше само от един етаж, построена край шосето, на разстояние един пушечен изстрел от едно село, недалече от Форли — град в Романя. Наблизо имаше само една запустяла къща, разрушена преди два месеца от пожар, върху която още се виждаше фирмата на кръчма. Зад къщичката имаше малка зеленчукова градина, заобиколена с плет, към която водеше малка селска врата; вратата на дюкяна, която служеше и за врата на къщата, гледаше към шосето. Наоколо се простираше самотно поле, просторни обработени ниви засети с черници.
Оставаше малко до полунощ. Валеше, духаше вятър. Феручо и бабата още не бяха си легнали и стояха в трапезарията, зад която имаше една стаичка, пълна със стари мебели. Феручо се беше прибрал в единайсет часа. Той беше се губил много часове и бабата го бе очаквала с отворени очи, изпълнена с безпокойство, прикована на едно широко кресло с подпорки за ръцете, на което прекарваше цял ден, а често и цяла нощ, тъй като задухът не й даваше да лежи.
Валеше дъжд и вятърът го удряше о стъклата. Нощта беше непрогледна. Феручо се бе прибрал уморен, изкалян, със скъсано палто и със синина от удар с камък върху челото. Той се бе замерял с камъни с другарите си и беше се счепкал с тях както винаги; на всичко отгоре бе играл на карти, бе изгубил всичките си пари и бе оставил шапката си в една яма.
Въпреки че кухнята се осветяваше само от една малка лампа, сложена на ъгъла на една маса, близо до креслото, все пак клетата баба видя в какво окаяно състояние беше внукът й и отчасти отгатна, отчасти го накара да признае безобразията си.
Тя обичаше с цялата си душа това момче. Когато научи всичко, започна да плаче.
— Ах, не — каза тя след дълго мълчание, — ти не милееш за клетата си баба. Не милееш, щом по такъв начин използуваш отсъствието на баща си и майка си, за да ми причиняваш мъка. Цял ден ме остави сама! Нямаш малко милост. Внимавай, Феручо! Ти тръгваш по лош път, който ще те изведе до печален край. Виждала съм и други да почват като тебе и да свършват зле. Те започват да бягат от къщи, да се карат с другите момчета, да губят пари; след това полека-лека от замерянето с камъни се минава към боевете с ножове, от комара към другите пороци и от пороците… към кражбата.
Феручо слушаше прав, с наведена глава, на три крачки от баба си, опрян на едно бюфетче. Той беше намръщен, все още ядосан от сбиването. Един кичур от хубавите му кестеняви коси беше паднал напреко върху челото му и над сините му неподвижни очи.
— От комара към кражбата — повтори бабата, като продължаваше да плаче. — Помисли за това, Феручо. Помисли за оня нехранимайко от село, за Вито Модзони, който сега скитосва в града. До двайсет и четири годишната си възраст той е бил два пъти в затвора. Той накара майка си да умре от мъка, а баща му избяга в Швейцария от отчаяние. Помисли си за оня лош човек, когото баща ти се срамува да поздрави; той винаги обикаля със злодеи, по-лоши от него, докато един ден попадне в затвора. Аз го познавам от дете, той започна като тебе. Помисли, че ти можеш да доведеш баща си и майка си до оня край, до който Модзони доведе своя баща и своята майка.
Феручо мълчеше. Той не беше лош по сърце, напротив; неговите лудории се дължеха по-скоро на премногото му жизненост и смелост, отколкото на зла душа. Баща му го беше разглезил именно защото го смяташе способен на най-хубави чувства; при това беше го поставил на изпитание с една трудна и благородна постъпка, беше го оставил съвсем свободен и чакаше той сам да се опомни. Феручо беше по- скоро добър, отколкото лош; но беше упорит и дори когато сърцето му се свиваше от разкаяние, много мъчно изтърваваше от устата си ония думи, които карат другите да ни простят — „да, виновен съм, няма да правя това вече, обещавам ти, прости ми“. Понякога душата му биваше изпълнена с нежност, но гордостта му не й даваше да се прояви.
— Ах, Феручо! — продължи бабата, като го гледаше така онемял. — Ти не отронваш нито една дума на разкаяние! Ти виждаш докъде съм стигнала, скоро може да умра. Не бива да ме караш да страдам, да караш да плаче майката на твоята майка, толкова стара, дните на която са преброени; твоята стара баба, която винаги те е обичала, която те е люляла по цели нощи, когато беше бебе на няколко месеца, и която не е яла, за да те забавлява. Ах, ти не знаеш това! Аз винаги казвах: „То ще бъде моята утеха“. А сега ти ме караш да умра! Аз бих дала на драго сърце малкото си живот, който ми остава, за да те видя, че ставаш
