Художникът направи хубава скица, която бе отпечатана със статията в събота вечерта.
И на представлението в неделя се стече в цирка маса свят. Беше обявено: Представление в полза на малкия палячо. Баща ми ме заведе на едно от първите места. На входа беше окачен „Газета“ със статията. Циркът беше препълнен. Мнозина от зрителите държеха в ръка „Газета“ и я показваха на малкия палячо, който се смееше и тичаше ту при един, ту при друг, преливащ от щастие. Стопанинът на цирка беше също доволен. Представете си! Никой вестник не беше му направил такава голяма чест, а и касата беше пълна с пари. Баща ми седна до мене. Между зрителите имаше наши познати. Наблизо до входа за конете стоеше прав учителят по гимнастика, оня, който е бил с Гарибалди, а срещу нас, на вторите места, Зидарчето, с кръглото си личице, седнало до грамадния си баща. Щом ме видя, то ми направи заешка муцуна. Малко по- нататък видях Гарофи, който броеше зрителите, като пресмяташе на пръсти колко пари може да е събрала трупата. На първите места, недалече от нас, беше и клетият Робети, оня, който спаси детето от омнибуса, с патериците си между колената, облегнал се на баща си, артилерийски капитан, който държеше едната си ръка върху рамото му.
Представлението започна. Малкият палячо направи чудеса върху коня, на трапеца и по въжето. Всеки път, когато свършваше, всички му ръкопляскаха и мнозина му дърпаха къдриците. След това изпълниха упражнения разни други акробати, фокусници и ездачи, облечени в дрипи и блестящи от сребро. Но когато момчето отсъствуваше, хората сякаш се отегчаваха.
По едно време видях учителя по гимнастика, застанал неподвижен до входа за конете. Той пришепна нещо на стопанина на цирка и последният веднага обиколи с поглед зрителите, като че ли търсеше някого. Погледът му се спря върху нас. Баща ми забеляза това, разбра, че учителят му е казал, че той е автор на статията, и за да не му благодарят, се измъкна, като ми каза:
— Ти, Енрико, остани; ще те чакам вън.
Малкият палячо, след като размени няколко думи с баща си, направи още едно упражнение, изправен върху коня, който бягаше в галоп. Той се преоблече четири пъти поред — като поклонник, моряк, войник и акробати винаги, когато минаваше покрай мене, ме поглеждаше. После, като слезе, започна да обикаля цирка с палячовската си шапка в ръце и всички хвърляха в нея пари и бонбони. Аз държех в ръката си две петачета, но когато дойде пред мене, вместо да ми поднесе шапката си, той я дръпна назад, изгледа ме и мина нататък. Останах посрамен. Защо прояви към мене тая грубост?
Представлението свърши, стопанинът на цирка поблагодари на публиката и всички хора станаха, като се струпаха към входа. Аз бях смутен сред тълпата и тъкмо вече щях да изляза, когато усетих, че една ръка ме побутна. Обърнах се: беше малкият палячо с хубавото си мургаво личице и черните си къдри. Той ми се усмихваше. Ръцете му бяха пълни с бонбони. Тогава разбрах.
— Искаш ли — запита ме той — да приемеш тия бонбони от палячо?
Аз кимнах с глава утвърдително и си взех три или четири.
— Тогава — добави той — приеми и една целувка.
— Може и две — отговорих му аз и му подадох лицето си.
Той избърса с ръкав набрашненото си лице, обви с ръка шията ми и запечата две целувки върху бузите ми, като ми каза:
— Едната е за баща ти.
Последният ден на карнавала
Каква тъжна сцена видяхме днес, като минаваха маските! Тя свърши добре, но можеше да последва голямо нещастие.
На площад „Сан Карло“, целият украсен с жълти, червени и бели гирлянди, бяха се струпали много хора. Сновяха разноцветни маски, минаваха позлатени коли със знаменца, във формата на павилиони, театърчета и лодки, пълни с палячовци, войници, готвачи и овчари. Бъркотията беше толкова голяма, че човек не знаеше къде да погледне. Шум от тръби, рогове и чинели разкъсваше ушите. Хората с маски в колите пиеха и пееха, като подхвърляха по някоя закачка на хората, които вървяха пеша, и на ония, които стояха по прозорците. А и те отговаряха, като викаха, колкото им глас държи, и се замеряха с портокали и бонбони. Над файтоните и тълпата, докъдето стигаше погледът, се виждаха да се развяват знаменца, да лъщят шлемове, да трептят пера, да се движат грамадни картонени глави, исполински бонета, огромни цилиндри, чудновати оръжия, дайрета, дрънкалки, червени шапки и шишета… Всички изглеждаха като луди. Когато нашият файтон навлезе в площада, пред нас се движеше една великолепна кола, теглена от четири коня, наметнати с везани със злато покривала, и цялата украсена с гирлянди от изкуствени рози. В колата имаше четиринайсет или петнайсет господа, маскирани като благородници от френския двор. Всички блестяха в коприна, с бяла перука, с шапка с перо под мишница и с шпага, а гърдите им бяха безредно отрупани с ленти и дантели. Те бяха извънредно хубави. Пееха всички заедно една френска песен и хвърляха бонбони на хората, а хората ръкопляскаха и викаха.
По едно време от лявата си страна видяхме един човек да повдига над главите на хората едно момиченце на пет или шест години; то, клетото, плачеше отчаяно, като махаше с ръцете си, сякаш обхванато от конвулсии. Човекът си проби път към колата на господата. Един от тях се наведе, а другият каза високо:
— Вземи това момиченце, загубило е майка си в тълпата. Дръж го на ръце. Майката не може да бъде надалече, ще го види. Няма друг начин.
Господинът взе момиченцето на ръце. Останалите престанаха да пеят. Момиченцето ревеше и се дърпаше. Господинът махна маската си. Колата продължи да се движи бавно.
През това време, както отпосле ни казаха, в противоположния край на площада една нещастна, почти обезумяла жена пробивала тълпата с лакти и викала:
— Мария! Мария! Мария! Загубих дъщеря си! Откраднаха ми я! Задушиха момиченцето ми!
И от четвърт час тя се тревожела и така се измъчвала, като ходела насам-натам, притискана от тълпата, и молела да й сторят път.
А през това време господинът от колата държеше момиченцето притиснато към лентите и дантелите на гърдите си, като кръстосваше с поглед площада и се мъчеше да успокои клетото създание, което покриваше лицето си с ръце, без да знае къде се намира, и ридаеше до скъсване.
Господинът беше развълнуван, личеше, че тия викове трогваха душата му. Другите предлагаха на момиченцето портокали и бонбони; но то блъсваше всичко, като все повече се плашеше и се дърпаше.
— Търсете майката! — извика господинът на тълпата. — Търсете майката!
И всички започнаха да се извръщат наляво и надясно, но майката не се намираше. Най-сетне в началото на улица „Рим“ една жена се спусна към колата… О, никога няма да я забравя! Тя не приличаше вече на човешко създание. Косите й бяха разчорлени, лицето разкривено, дрехите изпокъсани. Тя се спусна напред, като издаде едно хриптене, което не се разбра, дали беше от радост, от ужас или от гняв, и протегна бързо ръцете си като две лапи, за да грабне дъщеря си. Колата спря.
— Ето го — каза господинът, като подаде момиченцето, след като го целуна.
И той го сложи в обятията на майката, която го притисна към гърдите си като фурия. Но едната от ръчичките остана за минута в ръцете на господина, който извади от десницата си един златен пръстен с диамант и го надяна бързо на един от пръстите на малката.
— Вземи го — каза й той, — ще ти бъде за зестра.
Майката остана поразена, тълпата започна да ръкопляска, господинът си сложи отново маската, другарите му подхванаха отново песента и колата потегли бавно сред буря от ръкопляскания и възгласи: „Да живее!“
