пък той бил в затвора. Кроси бил малък по времето на престъплението, не си спомня, майка му го излъгала, той не знае нищо. Да не се изтървеш да кажеш дума за това!
Аз онемях, втренчил очи в Кроси. Дероси реши задачата и я подаде под чина на Кроси, даде му лист хартия и взе от ръката му „Малкият болногледач“, месечния разказ, който учителят му бе дал, за да го препише той вместо Кроси. Дероси му подари перца, помилва го по рамото и ме накара да дам честна дума, че няма да кажа никому нищо. И когато излязохме от училище, ми каза:
— Вчера баща му идва да го вземе; ще дойде и днес. Прави, каквото правя аз.
Излязохме на улицата, бащата на Кроси беше там, застанал малко настрана. Той имаше черна, малко прошарена вече брада, беше лошо облечен, с безцветно и замислено лице. Дероси стисна ръката на Кроси така, че да го видят, и каза силно:
— Довиждане, Кроси! — и го погали под брадичката.
Аз направих същото. Но като го направих, Дероси се изчерви, аз също. Бащата на Кроси ни погледна внимателно и благосклонно. Но в погледа му проблесна изразът на безпокойство и подозрение, който ни накара да изтръпнем.
Малкият болногледач
Месечен разказ
През една мартенска дъждовна утрин при вратаря на неаполската болница на пелегрините5 се яви едно селянче, цялото измокрено и изпръскано от дъжд и кал, с вързоп дрехи под мишница; момчето запита за баща си, като подаде едно писмо. То имаше хубаво, обло възмургаво лице, замислени очи и дебели полуотворени устни, които оставяха да се виждат снежнобелите му зъби. То идваше от едно село от околностите на Неапол. Баща му, отишъл преди година да търси работа във Франция, се бе завърнал в Италия и бе слязъл преди няколко дни в Неапол, дето се беше разболял. Той едва бе успял да напише два реда до семейството си, за да го уведоми за пристигането си и да му каже, че постъпва в болницата. Неговата съпруга изпадна в отчаяние от това известие, но не можеше да се мръдне от къщи, защото имаше едно болно момиченце и друго много малко дете. Затова тя изпрати в Неапол най- големия си син с малко пари, да се грижи за баща си, за своя тата, както се казва в оня край. Момчето беше извървяло около десет мили.
Вратарят хвърли поглед върху писмото, повика един болничен прислужник и му каза да заведе момчето при баща му.
— Кой е баща ти? — запита го болничният прислужник.
Момчето, разтреперано от страх да не чуе нещо тъжно, каза името.
Болничният прислужник не можеше да си спомни такова име.
— Да не е един стар работник, дошъл от чужбина? — запита той.
— Работник, да! — отвърна, момчето, все по-неспокойно. — Той не е много стар, но е дошъл от чужбина, да.
— Кога е постъпил в болницата? — запита болничният прислужник.
Момчето хвърли поглед върху писмото.
— Преди пет дена, струва ми се.
Болничният прислужник се позамисли; след това като че ли изведнъж си спомни и каза:
— А! Четвърта стая, леглото в дъното.
— Много ли е болен? Как е? — запита безпокойно момчето.
Болничният прислужник го погледна, без да отговори. След това му каза:
— Ела с мене.
Изкачиха две стръмни стълби, отидоха в дъното на един тъмен коридор и се озоваха пред отворената врата на голяма стая, дето се простираха две редици легла.
— Ела — повтори болничният прислужник, като влизаше.
Момчето се ободри и го последва, като хвърляше плахи погледи надясно и наляво по бледите и изтощени лица на болните. Някои от тях бяха със затворени очи и изглеждаха като мъртви, други гледаха в пространството с големите си втренчени очи като изплашени. Неколцина стенеха като деца. Стаята беше тъмна, въздухът пропит с остра миризма на лекарства. Две милосърдни сестри сновяха наоколо със стъкълца в ръце.
Като стигна в дъното на стаята, болничният служител се спря до едно легло, дръпна завесите на прозореца и каза:
— Ето баща ти!
Момчето се разплака и изтърва вързопа. То отпусна глава на рамото на болния, като му хвана ръката, която лежеше неподвижна върху завивката. Болният не се помръдна.
Момчето се вдигна, погледна баща си и се разрида отново. Тогава болният го изгледа продължително и сякаш го позна. Но устните му не се движеха. Клетият тата, колко се беше променил! Синът никога не би го познал! Косите му бяха побелели, брадата му порасла, лицето му беше подпухнало, с тъмночервен цвят, с опъната и лъскава кожа, очите му умалени, устните му набъбнали, цялото му лице променено; той нямаше вече нищо свое освен челото и извивките на веждите. Дишаше мъчително.
— Татко, татко! — промълви момчето. — Аз съм, не ме ли познаваш? Аз съм Чичило, твоят Чичило! Дойдох от село, мама ме изпрати. Погледни ме добре, не ме ли познаваш? Кажи ми една дума!
Но болният, след като го изгледа внимателно, затвори очи.
— Татко! Татко! Какво ти е? Аз съм твоят син, твоят Чичило.
Болният не се мръдна вече и продължаваше да диша тежко.
Тогава, разплакано, момчето взе един стол и седна до леглото, като не откъсваше очи от баща си. „Някой лекар ще мине на преглед — мислеше си то. — Той ще ми каже нещо“. И то се потопи в печалните си мисли, като си спомни много неща за добрия си баща: деня на отпътуването, когато му каза последното сбогом на парахода, надеждите, които семейството възлагаше на това негово пътуване, отчаянието на майка си при пристигането на писмото. И то си помисли за смъртта, видя баща си умрял, майка си — облечена в черно, семейството си в нищета. И остана дълго време така замислено. По едно време една ръка го бутна леко и то се стресна: беше една монахиня.
— Какво му е на баща ми? — запита я то веднага.
— Твой баща ли е? — каза нежно сестрата.
— Да, баща ми е, дойдох… Какво му е?
— Не се бой, момче — отвърна сестрата. — Сега ще дойде лекарят. — И се отдалечи, без да му каже друго.
След половин час то чу, че издрънка звънец, и видя в дъното на стаята да влиза лекарят, придружен от един помощник; подир тях вървяха сестрата и един прислужник. Започнаха визитацията, като се спираха при всяко легло. Очакването се струваше на момчето безкрайно и при всяка стъпка на лекаря неговото безпокойство растеше. Най-сетне дойде при съседното легло. Лекарят беше висок и прегърбен старец със сериозно лице. Преди да се отдели от съседното легло, момчето стана на крака и когато се приближи, то започна да плаче.
Лекарят го изгледа.
— Син на болния — каза сестрата; — пристигна тая заран от село.
Лекарят сложи ръка на рамото му, след това се наведе над болния, премери му пулса, пипна му челото и зададе няколко въпроса на сестрата, която отговори:
— Нищо ново.
Той се позамисли, след това каза:
— Продължете както преди.
Тогава момчето се осмели и запита с разплакан глас:
— Какво му е на баща ми?
— Не се бой, синко — отвърна лекарят, като сложи отново ръка на рамото му. — Той страда от червен вятър. Положението му е тежко, но има още надежда. Помагай му. Твоето присъствие може да му донесе добро.
— Но той не може да ме познае! — възкликна момчето отчаяно.
— Ще те познае… утре може би. Да се надяваме, бъди смел!
