— Умря! — извика момчето.
— Върви си, синко — каза лекарят. — Твоето свето дело е свършено. Върви си и бъди щастлив — заслужаваш го. Бог да те закриля. Сбогом!
Сестрата, която се беше отдалечила за малко, се върна с китка теменужки, извадени от една чаша на прозореца, и ги подаде на момчето, като му каза:
— Нямам друго да ти дам. Вземи това за спомен от болницата.
— Благодаря — маза момчето, като поемаше с едната си ръка китката, а с другата изтриваше сълзите си; — но мен ме чака толкова дълъг път… ще ги изхабя.
И то развърза китката и разпръсна теменужките върху леглото, като каза:
— Оставям ги в памет на моя клет мъртвец. Благодаря, сестро. Благодаря, господин докторе.
След това то се обърна към мъртвеца и промълви:
— Сбогом… — И докато търсеше име, с което да го назове, от сърцето му бликна на устните сладката дума, с която то се обръщаше към него в продължение на пет дена:
— Сбогом, клети татко!
Като каза това, то взе под мишница вързопчето с дрехите си и с бавни, крачки, смазано от умора, си отиде. Денят настъпваше.
Работилницата
Прекоси дойде снощи да ми напомни да отида да видя работилницата им и тая заран, като излизах с баща си, го накарах да ме заведе. Докато се приближавахме към работилницата, от нея излезе тичешком Гарофи, с пакет в ръка, като развяваше голямата си пелерина, под която той скрива стоките си. А, сега знам откъде търговецът Гарофи взема железните стърготини, които продава за стари вестници!
Като се показахме на вратата, видяхме Прекоси седнал върху купчина тухли с учебник на колене. Той стана веднага и ни покани да влезем. Работилницата беше една голяма стая, пълна с прах от въглища, със стени, по които бяха окачени чукове, клещи, железни пръчки и всякакъв вид железа. В един ъгъл гореше пещ, в която духаше духало, теглено от едно момче. Бащата на Прекоси беше близо до наковалнята, а един калфа държеше желязна пръчка в огъня.
— А, ето го тук — каза ковачът, щом ни видя, като свали каскета си, — отличното момче, което подарява железници! Дошло е да види как работим, нали? Ей сега ще му покажа.
Като казваше това, той се усмихваше; лицето му не беше сърдито и очите му не бяха злобни като преди. Калфата му подаде една дълга желязна пръчка, нажежена накрая, и ковачът я сложи върху наковалнята. Той правеше желязна пръчка със завит край за балконска ограда. Повдигна един голям чук и започна да удря желязната пръчка, като местеше нажежената част ту насам, ту нататък и я обръщаше по различен начин. И беше удивително да види човек как под бързите и точни удари на чука желязото се огъваше, извиваше се, вземаше постепенно прелестната форма на извит лист на цвете, като пръчица от тесто, моделирана сякаш с ръце. През това време неговият син ни гледаше с израз на гордост, като че искаше да ни каже: „Вижте как работи баща ми!“
— Видя ли как се работи? — запита ме ковачът, когато свърши, като постави пред мене пръчката, която приличаше на владишки жезъл. След това я остави настрана и пъхна в огъня друга.
— Добре изработена наистина — каза баща ми. И добави: — Работите, а? Върна ви се желанието.
— Върна се, да — отвърна работникът, като си избърсваше потта, поизчервен. — И знаете ли кой ми го възвърна?
Баща ми се престори, че не разбира.
— Ей това отлично момче — каза ковачът, като посочи с пръст сина си, — това отлично момче, което учеше и правеше чест на баща си, докато баща му… пиянствуваше и се отнасяше към него като към животно. Когато видях медала… Ах, малкото ми, ела тук да ти видя добре муцунката. — Момчето се затече веднага, ковачът го взе и го сложи върху наковалнята, като го държеше под мишниците, и му каза:
— Я поизчисти малко фасадата на твоя баща-звяр! Тогава Прекоси покри с целувки черното лице на баща си, докато и той сам почерня.
— Така е добре — каза ковачът и го сложи отново на земята.
— Така наистина е добре, Прекоси! — възкликна баща ми, доволен.
И като каза довиждане на ковача и на сина му, той ме изведе навън. Когато излизах, малкият Прекоси ми каза:
— Извини ме! — и ми пъхна в джоба едно пакетче гвоздеи.
Аз го поканих да дойде да гледаме карнавала от нашата къща.
— Ти му подари твоята железница — каза ми из пътя баща ми; — но ако тя беше от злато и пълна с бисери, пак щеше да бъде малък подарък за тоя свет син, който обнови сърцето на баща си.
Малкият палячо
Целият град кипи поради карнавала, който е към своя край. На всеки площад се надигат бараки на акробати и въртележки. И под нашите прозорци е опънал купола си един цирк. В него дава представления една венецианска трупа с пет коня. Циркът е в средата на площада, а в единия ъгъл има три големи покрити коли, в които спят и се преобличат акробатите — три къщички на колела, с прозорчета и всяка с по едно огнище, което постоянно дими. Между прозорчетата са прострели детски пелени. Има една жена с дете кърмаче, която готви и играе на въже. Клетите хора! Думата акробат се смята за обидна; а те си печелят хляба честно, като развличат всички. И как се мъчат! Цял ден тичат от цирка до колите по фланелка в тоя студ; хапнат два залъка и тичат между едно представление и друго. А понякога, когато циркът е препълнен, се извива вятър, който раздира платната и загася лампите, и тогава — сбогом, зрелище! Трябва да връщат парите и да работят цяла нощ, за да възстановят бараката.
Има две момчета, които работят. Баща ми позна по-малкото, когато прекосяваше площада; то е син на собственика на цирка, същият, когото видяхме да играе на кон миналата година в цирка на площад „Виктор Емануил“. То е пораснало, сигурно е на осем години. Има красиво кръгло и мургаво лице и много черни къдрица, които се подават от конусовидната му шапка. Облечено е като палячо, пъхнато е в нещо като чувал с ръкави, бял, везан с черно, и е обуто с платнени обувки. То е дяволче. Харесва се на всички. Върши всичко. Заран рано го виждаме загърнато в шал да носи мляко в дървената къщичка. След това отива да вземе конете от обора на улица „Берлота“. Носи на ръце малкото дете, пренася обръчи, дървени, магарета, метални пръчки, въжета, чисти колите, огъня и през време на почивка винаги е около майка си. Баща ми постоянно го гледа от прозореца и все за него говори и за близките му, които изглежда са добри хора и обичат децата.
Една вечер отидохме на цирк. Беше студено и имаше съвсем малко хора, но малкият палачо залягаше много да ги държи весели. Той правеше смъртни скокове, хващаше се на опашката на конете, ходеше по въже съвсем сам и пееше, винаги усмихнат, с хубавото си мургаво личице. А баща му, който носеше червено палто, бели панталони, високи ботуши и камшик в ръка, го гледаше, но беше тъжен. Баща ми изпитваше състрадание към малкия и на следния ден говори за него с художника Делис, който дойде у нас. Тия хора се съсипват от работа, а печелят толкова малко! Това момче му харесваше толкова много! Какво можеше да се направи за тях? На художника му хрумна една мисъл.
— Напиши една хубава статия в „Газета“ — каза той на баща ми, — ти умееш да пишеш. Ти ще разкажеш чудесата на малкия палячо, а аз ще го нарисувам. „Газета“ четат всички и поне веднъж ще се стекат хора.
И така направиха. Баща ми написа хубава и шеговита статия, в която се казваше всичко, което виждаме от прозореца, и възбуждаше у читателя желание да се запознае отблизо с малкия артист и да го погали.
