Момчето искаше да запита за друго, но не посмя. Лекарят отмина.
И тогава то започна своя живот на болногледач. Като не можеше да прави друго, то оправяше завивките на болния, пипаше му от време на време ръката, пъдеше мухите, навеждаше се над него при всяко охкане и когато сестрата донасяше нещо за пиене, то вземаше от ръката й чашата или лъжицата и му я поднасяше вместо нея. Болният понякога го поглеждаше, но не даваше признак, че го е познал. Все пак погледът му се спираше по-продължително върху него, особено когато изтриваше с кърпичка очите му. Така мина първият ден.
През нощта момчето спа на два стола в един ъгъл на стаята, а заранта подхвана отново своята милосърдна служба. Тоя ден сякаш в зениците на болния започна да проблясва съзнание. При гальовния глас на момчето очите на болния сякаш за миг добиваха смътния израз на признателност, а веднъж той помръдна устните си, сякаш искаше да каже нещо. След всяка къса дрямка, когато отваряше отново очи, той сякаш търсеше своя малък служител. Лекарят мина още два пъти и забеляза малко подобрение. Привечер, когато момчето поднасяше чашата към устата на баща си, стори му се, че по набъбналите му устни трепна лека усмивка. И тогава то започна да се утешава, да се надява. И с надеждата, че баща му ще го разбере, макар и смътно, то му говореше, говореше надълго за майка си, за малките си сестри, за завръщането в къщи и го увещаваше с горещи и сърдечни думи да не пада духом. То често си мислеше, че баща му не го разбира, но въпреки това му говореше, защото му се струваше, че и като не го разбираше, болният слушаше с удоволствие гласа му, пропит от любов и скръб. Така мина и вторият ден, и третият ден, и четвъртият — леки подобрения и внезапни влошавания. Момчето беше толкова погълнато от грижите си, че едва успяваше да хапне два пъти на ден по малко хляб и сирене, които му донасяше сестрата, и почти не виждаше онова, което ставаше около него: умиращите болни, внезапното притичване на сестрите нощем, отчаяните, плачове и жестове на посетителите, които излизаха без надежда, всички ония печални и мъчителни сцени от живота на една болница, които при друг случай биха го смаяли и ужасили. Часовете, дните си течеха и то беше винаги там, при баща си, внимателно, усърдно, потрепващо при всяка негова въздишка и при всеки негов поглед, непрекъснато колебаещо се между надеждата, която му изпълваше душата, и безутешността, която смразяваше сърцето му.
На петия ден болният неочаквано стана по-зле.
Когато момчето запита лекаря, той поклати глава, сякаш искаше да каже, че е свършено, и то се отпусна на стола и се разрида. И все пак едно нещо го утешаваше. Въпреки че състоянието на болния се влошаваше, нему се струваше, че той си възвръщаше полека-лека съзнанието. Той гледаше момчето все по-внимателно и с растяща нежност, искаше да взема питие или лекарство само от него и все по-често правеше онова напрегнато движение на устните, сякаш искаше да произнесе някоя дума. И понякога го правеше така ясно, че момчето го хващаше буйно за ръката, окрилено от внезапна надежда, и му казваше с радостна нотка в гласа:
— Потърпи, потърпи, татко, ще оздравееш, ще си отидем, ще се върнем в къщи при мама, още малко потърпи!
Часът беше четири следобед. Момчето беше се отдало на един от поривите си на нежност и надежда, когато отвъд най-близката врата на стаята се чу шум от стъпки и след това един силен глас, който произнесе само две думи:
— Довиждане, сестро!
Тия думи го накараха да скочи на крака и да нададе сподавен вик.
В същото време влезе в стаята един човек с голям вързоп в ръка, последван от една сестра.
Детето нададе остър вик и остана приковано на мястото си.
Човекът се обърна, погледна го за миг и също извика:
— Чичило! — и се хвърли към него.
Момчето падна в обятията на баща си, задавено от сълзи.
Сестрите, болничните прислужници и помощникът притичаха и останаха смаяни.
Момчето не можеше да проговори.
— О, Чичило мой! — възкликна бащата, след като изгледа внимателно болния и целуна няколко пъти момчето. — Чичило, синко, как така са те довели при леглото на друг? А пък аз бях се отчаял, че не те виждам, след като майка ти ми писа: изпратих го! Клетият Чичило! От колко дни си тук? Как стана тая грешка? Аз се отървах с малко. Здраво стоя на краката си! А майка ти? А Кончетела? А малката? Как са? Аз излизам от болницата. Да вървим. О, боже господи! Кой би го помислил!
Момчето се помъчи да отрони няколко думи, за да осведоми баща си.
— О, колко се радвам — промълви то. — Колко се радвам! Какви лоши дни прекарах!
И не преставаше да целува баща си. Но не се помръдваше.
— Ела де — каза баща му. — Ще пристигнем още тая вечер в къщи. Да вървим!
И го дръпна към себе си.
Момчето се обърна да погледне своя болен.
— Ела де… няма ли да дойдеш? — запита го смаян баща му.
Момчето погледна пак болния, който в тоя миг отвори очи и го загледа втренчено.
Тогава от душата му бликна поток от думи.
— Не, татко, почакай… не… не мога. Тоя старец… От пет дена съм тук. Все ме гледа. Мислех, че си ти. Обичах го. Гледа ме, ще му дам да пие. Той иска винаги да съм до него. Сега е много зле. Имай търпение, аз нямам смелост, не знам, много ме безпокои, ще се върна в къщи утре, нека остана още малко, нали не е добре да го оставя, виж как ме гледа… Аз не знам кой е, но той ме обича, ще умре сам, нека остана тук, мили татко!
— Браво, момченце! — извика помощникът.
Бащата остана поразен. Той изгледа момчето, след това болния.
— Кой е? — запита той.
— Селянин като вас — отговори, помощникът. — Дошел е от чужбина и постъпи в болницата в деня, в който постъпихте и вие. Донесоха го тук в безсъзнание и не можа да каже нищо. Може да има далече семейство, синове. Сигурно мисли, че вашето момче е от близките му.
Болният гледаше непрекъснато момчето.
Бащата каза на Чичило:
— Остани.
— Няма да е за дълго — промълви помощникът.
— Остани — повтори бащата. — Ти имаш сърце. Аз отивам веднага в къщи, да успокоя майка ти. Вземи тия пари за нуждите си. Сбогом, добри ми сине! Довиждане!
Прегърна го, погледна го продължително, целуна го по челото и си отиде.
Момчето се върна при леглото и болният сякаш се успокои.
Чичило подзе службата си на болногледач, без да плаче, но с предишното усърдие и с предишното търпение. Започна да му дава да пие, да му оправя завивките, да му милва ръката, да му говори нежно, за да му вдъхва смелост. Стоя при него целия ден и цялата нощ; остана и на следния ден. Но състоянието на болния все повече се влошаваше. Лицето му доби морав цвят, дишането му стана тежко, движенията му ставаха все по-неспокойни, от устата му излизаха неясни викове, подпухналостта му стана чудовищна. На вечерната визитация лекарят каза, че нямало да преживее нощта. Тогава Чичило удвои грижите си и не го изпускаше нито за миг от очи. А болният го гледаше, гледаше и току помръдваше с голямо усилие устните си, сякаш искаше да каже нещо; и от време на време очите му, които все повече и повече се умаляваха и замъгляваха, добиваха израз на необикновена нежност. И тая нощ момчето бодърствува, докато видя през прозореца зазоряването и докато се появи в стаята сестрата.
Сестрата се доближи до леглото, хвърли поглед върху болния и си отиде с бързи крачки. След малко тя се появи отново с помощник-лекаря и един болничен прислужник, който носеше фенер.
— Той свършва — каза лекарят.
Момчето хвана ръката на болния. Болният отвори очи, изгледа го втренчено и ги затвори отново.
В тоя миг на момчето се стори, че той му стисна ръката.
— Стисна ми ръката! — възкликна то.
Лекарят се наведе за малко над болния, след това се изправи. Сестрата откачи едно разпятие от стената.
