отговориш?
Нобис, който изслуша всичко с обикновената си презрителна усмивка, отговори хладно:
— Не, господине.
— Седни! — каза му учителят. — Съжалявам те. Ти си момче без сърце.
Изглеждаше, че всичко щеше да свърши с това. Но Зидарчето, което седи на първия чин, обърна кръглото си лице към Нобис, който седи на последния чин, и му направи една толкова хубава и толкова смешна заешка муцуна, че целият клас звучно се изсмя. Учителят го смъмра, но беше принуден да сложи едната си ръка пред устата си, да прикрие смеха си. Нобис също се засмя, но не от сърце.
Раненият работник
Нобис и Франти си приличат много; тая заран нито единият, нито другият се трогна от ужасната гледка, която мина пред очите ни.
Излязъл от училище, аз гледах с баща си неколцина немирници от втори клас, които, коленичили на земята, търкаха с палтенцата и шапките си леда, за да направят пързалките по-хлъзгави, когато видяхме, че от дъното на улицата идва тълпа хора. Те вървяха бързо, бяха сериозни и сякаш изплашени и разговаряха тихо. Сред тях имаше трима общински стражари, а зад тях двама мъже, които носеха носилка. От всички страни се стичаха деца. Тълпата се приближаваше към нас. Върху носилката лежеше мъж, побледнял като труп, с клюмнала върху рамо глава, с разрошени и окървавени коси; от устата му и ушите му течеше кръв. До носилката вървеше жена с дете в ръка, която сякаш беше луда и от време на време викаше:
— Умря! Умря! Умря!
Подир жената вървеше едно момче, което носеше чантата си под мишница и плачеше.
— Какво е станало? — запита баща ми.
Един отговори, че тоя човек бил зидар и паднал от четвъртия етаж, като работел. Носачите на носилката се спряха за момент. Мнозина се извърнаха ужасени. Видях учителката с червеното перо, която подкрепяше учителката ми от първи клас, почти припаднала. В същото време усетих, че някой ме бутна по лакътя: беше Зидарчето, което, побледняло, трепереше цяло. То мислеше, разбира се, за баща си. И аз помислих за него. Аз поне съм си спокоен, когато съм в училище, защото знам, че баща ми е в къщи, седнал на масата, далеч от всяка опасност; но колко мои другари, чиито бащи работят на някой много висок мост или близо до колелата на някоя машина, си мислят, че само едно движение, само една погрешна стъпка може да им струва живота! Те са като синове, чиито баща са на бойното поле.
Зидарчето гледаше, гледаше и трепереше все по-силно, Баща ми забеляза това и му каза:
— Иди си в къщи, момче, иди веднага при баща си, когото ще завариш здрав и спокоен! Иди си!
Зидарчето си отиде, като се обръщаше на всяка стъпка. През това време тълпата се раздвижи и жената започна да вика сърцераздирателно:
— Умря! Умря! Умря!
— Не, не, не е умрял! — й казваха от всички страни.
Но тя не обръщаше внимание на това и си скубеше косите. В същото време чух гневен глас, който каза:
— Ти се смееш! — и видях един брадясал човек, който гледаше в лицето Франти, който още се усмихваше. Тогава човекът му удари една плесница и му свали на земята шапката, като каза:
— Свали си шапката, негоднико, когато минава ранен работник!
Тълпата беше вече отминала и по средата на улицата се виждаше дълга кървава ивица.
Затворникът
Ах, тоя е разбира се, най-странният случай през цялата година!
Вчера сутринта баща ми ме заведе в околностите на Монкалиери да видим една вила, която той иска да наеме за през лятото, защото тая година няма да отидем в Киери. Ключовете бяха у един учител, който е и секретар на собственика. Той ни показа вилата, а след това ни заведе в стаята си, където ни поднесе да пием нещо. На масата между чашите имаше една дървена мастилница, с конусообразна форма, изваяна по особен начин. Като забеляза, че баща ми я разглежда, учителят му каза:
— Тая мастилница ми е много скъпа. Да знаехте, господине, историята на тая мастилница!
И той разказа следното:
Преди години бил учител в Торино и една цяла зима ходил в затвора да преподава на затворниците. Той преподавал уроците в черквата на затвора, която е една кръгла сграда с високи и голи стени, с много квадратни прозорчета, затворени с по два кръстосани железни пръта. На всяко прозорче отговаря отвътре една много малка килия. Той преподавал уроците си, като се разхождал из студената и тъмна черква, а неговите ученици се подавали от тия дупки с тетрадки в ръце. В мрака се виждали само измършавели и навъсени лица, рошави прошарени бради, втренчени очи на убийци и крадци. Имало един в номер 78, който бил по-внимателен от другите, учел се много добре и гледал учителя с очи, пълни с уважение и признателност. Той бил млад човек с черна брада, повече нещастен, отколкото престъпен, един столар, който в пристъп на гняв захвърлил рендето върху господаря си, който от дълго време го притеснявал, и го наранил смъртоносно в главата. Заради това той бил осъден на няколко години затвор. За три месеца той се научил да чете и да пише и четял постоянно; и колкото повече неща научавал, толкова повече изглеждало, че ставал добър и се разкайвал за престъплението си. Един ден, като свършил урокът, той направил знак на учителя да се приближи до прозорчето и му съобщил със скръб, че на следната утрин щял да отиде да излежава наказанието си в затвора във Венеция. И като му казал сбогом, помолил го с тих и развълнуван глас да му даде да пипне ръката му. Учителят му подал ръката си и той я целунал. След това казал: „Благодаря! Благодаря!“ — и изчезнал. Учителят отдръпнал ръката си: била мокра от сълзи. Оттогава не го видял вече. Минали шест години: „Аз мислех за всичко друго, но не и за тоя нещастник — каза учителят, — когато оня ден сутринта идва в къщи един непознат с голяма черна брада, вече малко прошарена, и ми казва: «Вие ли сте, господине, тоя и тоя учител?» — «Кой сте вие?» — питам го аз. — «Аз съм затворникът от номер 78 — ми отвръща той. — Преди шест години вие ме научихте да чета и да пиша. Ако си спомняте, на последния урок ми подадохте ръката си. Аз излежах наказанието си и дойдох да ви помоля да приемете от мене един спомен, един малък предмет, който изработих в затвора. Ще го приемете ли за спомен от мене, господин учителю?» Аз не му отговорих веднага. Той помисли, че не искам да го приема и ме изгледа, сякаш искаше да ми каже: «Значи шест години на страдания не са били достатъчни да изчистят ръцете ми!» В очите му имаше толкова много скръб, че аз веднага му протегнах ръка и взех предмета. Ето го.“
Разгледах внимателно мастилницата: изглеждаше, че бе изработена с острието на гвоздей, с много голямо търпение. Отгоре беше издълбана тетрадка с писалка напреко върху нея с надпис: „На моя учител. Спомен от номер 78. Шест години!“ И отдолу с малки букви: „Учение и надежда…“
Учителят не каза нищо друго. Ние си тръгнахме. Но из целия път от Монкалиери до Торино аз не можах да откъсна мисълта си от тоя затворник на прозорчето, от сбогуването с учителя, от жълтата мастилница, изработена в затвора, която казваше толкова неща… През нощта я сънувах и тая заран пак мислих за нея… далеч от мисълта за изненадата, която ме очакваше в училището! Щом седнах на новия си чин до Дероси и написах задачата си по смятане за месечния изпит, аз разказах на другаря си цялата история за затворника и мастилницата, като му описах мастилницата с изображението и надписа върху нея! При думите „шест години!“ Дероси подскочи и започна да гледа ту мене, ту Кроси, сина на зеленчукопродавачката, който седеше на предния чин с гръб, обърнат към нас, цял погълнат от задачата.
— Тихо! — каза ми той след това ниско, като ме хвана за ръката. — Кроси ми каза завчера, че е зърнал една дървена мастилница в ръцете на баща си, завърнал се от Америка: една конусообразна мастилница, изработена на ръка, с тетрадка и писалка… тя е… шест години… Разправяше, че баща му бил в Америка, а
