Капитанът възкликна тържествуващ. Но продължи да го следи с очи, като потръпваше от безпокойство, защото работата беше на минути: ако не стигнеше долу колкото е възможно по-скоро с бележката, с която искаше незабавна помощ, или всички негови войници щяха да бъдат избити, или пък трябваше да се предаде заедно с тях на врага. Момчето потичваше бързо, след това забавяше стъпката си, като накуцваше, после подземаше отново тичането, но все по-изморено; от време на време то се спъваше и се спираше за малко.
„Може би го е засегнал някой куршум“ — помисли си капитанът, като наблюдаваше с трепет всичките му движения. Той говореше на момчето, сякаш то можеше да го чуе, насърчаваше го; непрекъснато измерваше с пламнали очи разстоянието между бягащото момче и блясъка на оръжията, които виждаше там долу в равнината сред пшеничените ниви, позлатени от слънцето. В същото време чуваше пищенето и трясъка на куршумите в долните стаи, повелителните и гневни викове на офицерите и подофицерите, острите стенания на ранените, рушенето на мебелите и мазилката.
— По-скоро! Не се бой! — викаше капитанът, като следеше с поглед отдалечения барабанчик — Напред! Тичай! Спря се, дявол да го вземе! А, пак почна да тича!
Един офицер дойде запъхтян да му каже, че неприятелят, без да прекъсва огъня, издигнал бял флаг.
— Да не се отговаря! — извика той, без да откъсва погледа си от момчето, което беше вече в равнината, но сега не тичаше а сякаш едва се влачеше.
— Върви! Тичай! — казваше капитанът, като стискаше зъби и юмруци. — Пребий се, умри, обеснико, но върви!
След това той отправи една ужасна ругатня.
— Ах, страхливецът му неден, седна!
Действително момчето, на което дотогава той виждаше главата над пшеничната нива, бе изчезнало, сякаш бе паднало, Но след малко главата му се показа отново; след това се изгуби зад живите плетища и капитанът вече не го видя.
Тогава той слезе стремително долу. Куршумите яростно се сипеха. Стаите бяха задръстени от ранени, някои от които политаха като пияни и се хващаха за мебелите; стените и подът бяха изцапани с кръв; трупове на убити лежаха напреко на вратите; лейтенантът беше ранен — един куршум бе счупил ръката му; всичко беше потънало в дим и прах.
— Не се бойте! — извика капитанът. — Стойте по местата си! Пристига помощ! Още кураж!
Австрийците бяха се приближили още. През дима се виждаха изкривените им лица. Чуваха се сред трясъка от изстрелите на пушките дивите им викове; те оскърбяваха, искаха от италианците да се предадат; заплашваха, ги, че ще ги изколят. Някои войници, изплашени, се отдръпваха от прозорците; подофицерите ги изгонваха напред. Но огънят на защитата отслабваше, по лицата на всички се четеше обезсърчение, съпротивата не можеше повече да продължава. По едно време изстрелите на австрийците се поразредиха и един гръмлив глас извика най-напред на немски, а след това на италиански:
— Предайте се!
— Не! — изрева капитанът от един прозорец.
И огънят започна отново по-чест и по-яростен от двете страни. Паднаха други войници. Вече няколко прозореца бяха останали без защитници. Съдбоносният момент беше неизбежен. Капитанът процеждаше през зъби:
— Не идат! Не идат! — и сновеше наоколо разгневен, като стискаше сабята си с трепереща ръка, готов да умре. В това време един подофицер, като слизаше от тавана, нададе силен вик:
— Пристигат!
— Пристигат! — повтори с радостен глас капитанът.
При тоя вик всички, здрави, ранени, подофицери, офицери, се впуснаха към прозорците и съпротивата се ожесточи отново. Няколко минути след това сред неприятелите се забеляза неувереност и начало на безредие. Веднага капитанът събра набързо група войници в приземната стая, за да се спуснат с устрем навън, с натъкнати щикове. Но се качи отново горе. Щом се качи, веднага чуха бърз тропот на коне, придружен от страхотно ура, и видяха от прозорците да се приближават сред дима двувърхите шапки на италианските карабинери, цял ескадрон в бесен кариер и светкавичен блясък на саби, размахвани във въздуха, попадащи върху глави, рамена, гърбове. Тогава групата войници се спуснаха на щик през вратата. Неприятелите се поколебаха, объркаха се и се разбягаха. Теренът бе разчистен, къщата — освободена, и след малко две италиански пехотински роти и две оръдия заемаха височината.
Капитанът с войниците, които останаха живи, се присъедини към своя полк, сражава се още и в последната атака на щик бе леко ранен в лявата ръка от един рикоширал куршум.
Денят завърши с победата на нашите.
Но на следния ден, като започнаха да се бият, въпреки храбрата им съпротива италианците бяха притиснати от по-многобройните австрийци и заранта на двайсет и шести трябваше с мъка да поемат пътя на отстъплението към река Минчо.
Въпреки че беше ранен, капитанът вървеше пеш с изморените си и мълчаливи войници. Като стигна привечер в Гоито, на Минчо, той потърси веднага своя лейтенант със счупената ръка, който бе прибран от нашия лазарет, и трябваше да е пристигнал преди него. Посочиха му една черква, в която беше настанена набързо една полева болница. Той отиде там. Черквата беше пълна с ранени, налягали върху две редици легла и дюшеци, проснати на пода. Двама лекари и неколцина служители сновяха нагоре-надолу, задъхани, и се чуваха сподавени викове и стенания.
Щом влезе, капитанът се спря и хвърли наоколо поглед, за да потърси своя офицер.
В тоя миг той чу съвсем отблизо едни пресипнал глас:
— Господин капитан!
Обърна се: беше барабанчикът.
Той лежеше върху едно легло на дървени магарета, покрит до гърдите с една груба завеса за прозорец на червени и бели квадратчета, с извадени отвън ръце. Той беше бледен и отслабнал, но очите му бяха все така искрящи като два черни безценни камъка.
— Тук ли си? — запита го капитанът учудено, но сурово. — Браво, ти изпълни дълга си!
— Направих, каквото можах — отвърна барабанчикът.
— Ранили са те — каза капитанът, като търсеше с очи своя офицер в съседните легла.
— Какво да се прави! — каза момчето, което черпеше смелост да говори от гордото си самодоволство, че е било ранено за пръв път и което иначе не би дръзнало да отвори уста пред капитана. — Аз тичах наведен, но ме видяха веднага. Ако не бяха ме ранили, щях да пристигна двайсет минути по-рано. За щастие намерих веднага един капитан от генералния щаб, на когото предадох бележката. Но ужасно беше слизането, след като ме раниха! Умирах от жажда, боях се, че няма да мога да стигна, плачех от яд, като си помислех, че при всяка минута закъснение там горе си отива по един на оня свят. Но стига. Направих това, което можех. Доволен съм. Но разрешете, господин капитан, я погледнете, тече ви кръв.
Действително от зле превързаната длан на капитана се стичаха по пръстите му капки кръв.
— Искате ли да стегна превръзката, господин капитан? Подайте си за миг ръката.
Капитанът подаде лявата си ръка и протегна дясната, за да помогне на момчето да развърже превръзката и да я направи отново. Но щом се повдигна от възглавницата, момчето побледня и трябваше пак да отпусне глава.
— Стига, стига — каза капитанът, като го гледаше и отдръпна превързаната си ръка, която момчето искаше да задържи, — гледай себе си, вместо да мислиш за другите, защото и леките рани, като не им обръща човек внимание, могат да станат тежки.
Барабанчикът поклати глава.
— Но ти — каза му капитанът, като го загледа внимателно — трябва да си загубил много кръв, щом си отслабнал до такава степен.
— Изгубил съм много кръв ли? — отвърна момчето, като се усмихна. — Не само кръв. Погледнете.
И то махна изведнъж завивката.
Капитанът направи крачка назад ужасен.
Момчето имаше вече само един крак: левият му крак беше отрязан над коляното, а отрязаното място беше превързано с окървавени превръзки.
