очи, които държи скрити под козирката на фуражката си от мушама, има нещо, което буди отвращение. Не се бои от нищо, смее се в очите на учителя, краде, когато може, отрича с нахално лице и винаги се кара с някого. Донася в училище карфици, за да боде съседите си, къса от палтото си копчета, а също и от палтата на другите и играе на тях; а чантата му, тетрадките му, книгите му, всичко е омачкано, окъсано, мръсно. Линията му е назъбена; писалката наядена, ноктите изгризани, дрехите нашарени с петна и изпокъсани в свадите. Разправят, че майка му е болна от тревогите, които той й създава, и че баща му го изгонвал три пъти от къщи. Майка му от време на време идва да се осведомява за успеха и поведението му и си отива винаги разплакана. Той мрази училището, мрази другарите си, мрази учителя. Понякога учителят се преструва, че не вижда безобразията му, но той постъпва още по-зле. Опита се да го спечели с добро, но той му се подигра. Каза му ужасни думи и той си покри лицето с ръце, сякаш плачеше, а се смееше. Отстраниха го от училище за три дена, но се върна по-лош и по-нахален отпреди.
Дероси каза един ден на Франти:
— Но престани най-сетне, не виждаш ли, че учителят страда много? — и го заплаши, че ще му забие един гвоздей в корема.
Но тая сутрин най-сетне Франти накара да го изгонят като куче. Докато учителят даваше на Гароне черновата на Сардинският барабанчик, месечният разказ за януари, той хвърли на пода една петарда4, която избухна и разтърси училището като гръм от пушка. Целият клас се стресна. Учителят скочи на крака и извика:
— Франти! Вън от училището!
Той отвърна:
— Не съм аз! — но се смееше.
— Вън! — повтори учителят.
— Не мърдам оттук! — отвърна той.
Тогава учителят, обезумял от гняв, се хвърли отгоре му, хвана го за ръцете и го измъкна от чина. Той се противеше, скърцаше със зъби. Учителят го извлече навън със сила и почти на ръце го отнесе при директора.
След това се върна сам в клас и седна на масата, като обхвана с ръце главата си. Той се задъхваше и изглеждаше толкова уморен и измъчен, че ти ставаше тъжно да го гледаш.
— След трийсетгодишно учителствуване! — възкликна той, като поклати глава.
Всички бяха притаили дъх. Ръцете му трепереха от гняв и правата бръчка посред челото му беше толкова дълбока, че изглеждаше като рана. Клетият учител! Всички му съчувствуваха.
Дероси стана и каза:
— Господин учителю, не се огорчавайте! Ние ви обичаме.
Тогава той се поуспокои и каза:
— Да продължим урока, момчета…
Малкият сардински барабанчик
Месечен разказ
В първия ден на сражението при Кустоца, на 24 юли 1848 година, шейсет войника от един пехотински полк от нашата войска, изпратени на една височина да заемат една усамотена къща, бяха внезапно нападнати от две австрийски роти, които започнаха яростна стрелба от различни страни. Нашите войници едва успяха да се скрият в къщата и да залостят вратата, като оставиха навън няколко убити и няколко ранени. Щом залостиха вратите, нашите се впуснаха бързо към прозорците на приземния етаж и на първия етаж и откриха силен огън срещу нападателите, които, като се приближаваха постепенно в полукръг, отговаряха енергично.
Италианските войници бяха командувани от двама подофицери и един капитан — висок старец, сух и суров, с бели коси и мустаци. С тях имаше един сардински барабанчик, момче на малко повече от четиринайсет години, което изглеждаше на по-малко от дванайсет, дребно, с мургаво лице и с две черни, дълбоки, искрящи очи. Капитанът ръководеше защитата от една стая на първия етаж. Неговите заповеди приличаха на изстрели на пищов и върху желязното му лице не се виждаше никакъв признак на вълнение. Барабанчикът, малко побледнял, но застанал твърдо върху една маса, протягаше врат, облягайки се на стената, за да гледа от прозорците; и през дима виждаше по полето белите униформи на австрийците, които настъпваха бавно напред. Къщата беше разположена на върха на един стръмен склон и откъм стръмната страна имаше само едно таванско прозорче. Затова австрийците не нападаха къщата от тая страна и склонът беше незает: огънят беше насочен към фасадата и двете страни.
Но огънят беше адски — градушка от куршуми, които отвън образуваха пукнатини по стените и трошаха керемидите, а вътре разбиваха таваните, мебелите, крилата на прозорците, вдигайки във въздуха трески и облаци прах от мазилка и парчета от кухненски съдове и стъкла, като пищяха, отскачаха и чупеха всяко нещо с трясък, който можеше да разцепи главата на човек.
От време на време някой от войниците, които стреляха от прозорците, се строполяваше на пода и го извличаха настрана. Някои пък се клатушкаха от стая в стая и притискаха с ръце раните си. В кухнята вече имаше един убит с разцепено чело. Полукръгът на неприятеля се стесняваше.
По едно време капитанът, който дотогава беше невъзмутим, прояви безпокойство и излезе с големи крачки из стаята, последван от един подофицер. След три минути подофицерът се върна и повика барабанчика, като му даде знак да го последва. Момчето го последва тичешком по една дървена стълба и влезе с него в гола таванска стая, дето видя, че капитанът пишеше с молив върху един лист, опрян на прозорчето, а до краката му на пода имаше едно въже от кладенец.
Капитанът сгъна листа и като се взря внимателно в очите на момчето със сивите си и студени очи, пред които всички войници трепереха, каза грубо:
— Барабанчик!
Барабанчикът дигна ръка за почест.
Капитанът го запита:
— Ти смел ли си?
Очите на момчето светнаха.
— Да, господин капитан — отвърна то.
— Погледни там долу — каза капитанът, като го бутна към прозорчето — в равнината, близо до къщите на Вила Франка, дето лъщят щикове. Там са нашите. Вземи тая бележка, хвани се за въжето, спусни се от прозорчето, през стръмнината и полето иди при нашите и предай бележката на първия офицер, когото видиш. Хвърли си ремъка и раницата.
Барабанчикът свали ремъка и раницата си и пъхна бележката във вътрешния джоб на куртката си. Подофицерът спусна въжето навън, като задържа с две ръце единия му край. Капитанът помогна на момчето да мине през прозорчето с гръб към полето.
— Внимавай — каза му той, — спасението на отряда е в твоята смелост и в твоите крака.
— Имайте доверие в мене, господин капитан — отвърна момчето, като увисна отвън.
— Навеждай се, като слизаш надолу — добави капитанът, като хвана на свой ред въжето.
— Не се бойте.
— Бог да ти помага!
След малко барабанчикът бе на земята. Подофицерът изтегли въжето и изчезна. Капитанът се показа на прозорчето и видя момчето, което се спускаше бързо надолу по склона.
Той вече се надяваше, че момчето е успяло да избяга незабелязано, когато пет или шест малки облачета прах, които се дигнаха пред и зад момчето, му показаха, че то е било видяно от австрийците и те стреляха върху него от върха на хълма. Тия малки облачета бяха пръст, хвърлена във въздуха от куршумите. Но момчето продължаваше да тича презглава. По едно време то падна.
— Убиха го! — извика капитанът, като захапа юмрука си.
Но още не изрекъл думата си, видя, че барабанчикът стана.
— А, само е паднал! — каза си той и въздъхна.
Действително барабанчикът взе отново да тича с всички сили, но куцаше.
„Изкълчил си е крака“ — помисли си капитанът.
Около момчето се появиха тук-там още няколко облачета, но все по-далече от него. То беше спасено.
