В тоя момент мина един нисък и пълен военен лекар без палто.
— Ах, господин капитан — каза той набързо, като кимна към барабанчика, — ето един нещастен случай. Кракът му щеше да бъде лесно спасен, ако не беше го насилило само по такъв безумен начин. Проклето възпаление! Трябваше да се отреже веднага, О, но… голям юнак, уверявам ви; не проля нито една сълза и не извика! Когато го оперирах, аз се гордеех, че е италианче, честна дума! Отлично момче, бога ми!
И бързо се отдалечи.
Капитанът навъси големите си побелели вежди и погледна втренчено барабанчика, като го зави отново с покривката. След това бавно, почти несъзнателно вдигна ръка до главата си и свали фуражката си.
— Господин капитан! — възкликна учудено момчето. — Какво правите, господин капитан? За мене ли?
И тогава тоя груб войник, който никога не бе казал мека дума на свой подчинен, отвърна с неизразимо сърдечен и нежен глас:
— Аз съм само капитан, а ти си герой!
След това се хвърли с отворени обятия върху барабанчика и го целуна три пъти.
Любов към родината
Понеже разказът за барабанчика покърти сърцето ти, трябва да ти е било лесно тая заран да направиш класната си работа на тема „Защо обичате Италия“.
Защо обичам Италия? Не ти ли дойдоха веднага на ума сто отговора? Аз обичам Италия, защото майка ми е италианка, защото кръвта, която тече в жилите ми, е италианска, защото е италианска земята, дето са заровени мъртвите, които майка ми оплаква и пред които баща ми благоговее, защото градът, в който съм роден, езикът, който говоря, книгите, които ме възпитават, защото брат ми, сестра ми, другарите ми и големият народ, сред който живея, и хубавата природа, която ме заобикаля, и всичко, което ме заобикаля, и всичко, което виждам, което обичам, което изучавам, от което се възхищавам, е италианско. О, ти още не можеш да почувствуваш напълно тая любов. Ще я почувствуваш, когато станеш мъж, когато на връщане от дълго пътуване, след продължително отсъствие се изправиш някоя заран до парапета на парахода и видиш на кръгозора големите сини планини на родната земя. Тогава ще я почувствуваш в буйната вълна от нежност, която ще изпълни очите ти със сълзи и ще изтръгне от сърцето ти вик. Ще я почувствуваш в някой далечен град, в порива на душата си, който ще те тласне сред непознатата тълпа към оня непознат работник, от когото си чул, когато си минавал край него, някоя дума, произнесена на твоя език. Ще я почувствуваш от мъчителното и гордо презрение, което ще тласне кръвта в главата ти, когато чуеш някой чужденец да клевети родната ти земя. Ще я почувствуваш най-силно и най-гордо в деня, в който заплахата на някой враждебен народ повдигне огнена буря над отечеството ти, и ще видиш да се размахват оръжия от всички страни, младите да тичат на легиони, бащите да целуват синовете си, като им казват: „Бъдете смели!“, и майките да се сбогуват с младежите, като им викат: „Победете!“ Ще го усетиш като божествена радост, ако имаш щастието да видиш как се завръщат в града ти полковете, разредени, уморени, дрипави, ужасни, с блясъка на победата в очите и със знамена, разкъсани от куршуми, следвани от безброен конвой от храбреци, които ще издигнат високо превързаните си глави и осакатените си ръце, сред една луда тълпа, която ще ги покрие с цветя, благословии и целувки. Ти ще разбереш тогава любовта към родината, ще почувствуваш тогава отечеството, Енрико. То е нещо толкова велико и свето, че ако един ден те видя да се връщаш здрав и читав от някое сражение, водено за него, ако видя здрав и читав тебе, който си моя плът и моя душа, и науча, че си запазил живота си, защото си се скрил от смъртта, аз, твоят баща, който те посрещам с радостен вик, когато се връщаш от училище, аз ще те посрещна с мъчително ридание и няма да мога да те обичам вече и ще умра от тоя удар в сърцето.
Завист
Съчинението за отечеството направи най-добре пак Дероси. Също и Вотини, които беше сигурен за първия медал. Аз бих обичал Вотини, макар че е малко суетен и се гизди много, но ми е досаден сега, когато съм му съсед по чин и го виждам колко завижда на Дероси. Той се занимава и иска да го изпревари, но няма да може по никакъв начин, защото Дероси го превъзхожда десет пъти по всички предмети; и Вотини си хапе пръстите. Карло Нобис също му завижда; но е толкова горд, че именно от гордост скрива завистта си. Но Вотини се издава, оплаква се от бележките си в къщи и разправя, че учителят бил несправедлив. И когато Дероси отговаря на въпросите бързо и добре както винаги, Вотини се чумери, навежда глава, преструва се, че не слуша или пък прави усилие да се засмее, но се смее кисело. И понеже всички знаят това, когато учителят хвали Дероси, всички се обръщат да гледат Вотини, който е като отровен, а Зидарчето му прави заешка муцуна. Тая заран например му причерня пред очите. Учителят влиза в клас и съобщава резултата от изпита.
— Дероси, десет отличени бележки и първата награда.
Вотини кихна силно. Учителят го погледна: човек лесно можеше да го разбере.
— Вотини — каза му той, — не допускай да влезе в тебе змията на завистта, тая змия гризе мозъка и покварява сърцето.
Освен Дероси всички други го погледнаха. Вотини поиска да каже нещо, но не можа; остана като вкаменен, с побледняло лице. После, когато учителят преподаваше урока си, той написа с едри букви върху един лист: „Не завиждам на онези, които печелят първите награди и по хатър“. Тая забележка той искаше да изпрати на Дероси. Но същевременно забелязах, че съседите на Дероси крояха нещо, като си шушукаха, а един изрязваше с ножчето си голям медал от хартия, върху която бяха изрисували една черна змия. Вотини също забеляза това. Учителят излезе за няколко минути. Веднага съседите на Дероси станаха, за да отидат да поднесат тържествено книжния медал на Вотини. Целият клас се готвеше за скандал. Вотини вече цял трепереше. Дероси извика:
— Дайте го на мене!
— Да, по-добре — отвърнаха съседите му, — ти трябва да му го поднесеш.
Дероси взе медала и го направи на парченца. В тоя момент влезе учителят и продължи урока. Аз наблюдавах Вотини. Беше станал червен като жарава. Той взе бавничко бележката, уж от разсеяност, смачка я скритом на малко топче, пъхна я в устата си, подъвка я и след това я изплю под чина…
На излизане от училище, когато Вотини, който беше малко смутен, минаваше пред Дероси, изтърва попивателната си. Любезният Дероси я вдигна от земята, сложи я в чантата му и му помогна да стегне каишката. Вотини не посмя да вдигне глава.
Майката на Франти
Но Вотини е непоправим. Вчера в час по закон божи в присъствието на директора учителят запита Дероси знае ли наизуст тия две стихчета от книгата за деца:
