работници. Те са уморени, но са весели и удължават крачките си, за да стигнат по-скоро в къщи и се нахранят. Те говорят високо, смеят се и се удрят по рамената с почернелите си от въглища или побелели от вар ръце. Помислям си, че те са работили от пукването на зората до тоя час и че с тях е имало и други по- малки; целия ден те са били по покривите, пред пещите, сред машините, във водата, под земята, като са хапнали само малко хляб. И почти се срамувам, че през цялото това време съм издраскал без желание някакви си четири странички. Ах, аз съм недоволен, недоволен съм! Виждам добре, че и баща ми е недоволен от мене и иска да ми го каже, но му е жално и отлага. Милият татко, който работи толкова много! Всичко е твое, всичко, което виждам около себе си в къщи, всичко, което пипам, всичко, което ме облича и ме храни, всичко, от което се уча и което ме развлича, всичко е плод на твоя труд, а аз не работя! Всичко ти е струвало мисли, лишения, неприятности, усилия, а аз не се трудя! А, не, това е много несправедливо и ме измъчва много. Аз искам да започна от днес, искам да се заловя да уча като Старди, със свити юмруци и стиснати зъби, с всичките сили на волята и сърцето си. Искам да побеждавам съня вечер, да ставам рано заран, да си блъскам главата без почивка, да шибам безмилостно леността си, да се мъча, дори да страдам, да се разболея, но да свърша веднъж завинаги с това немощно и лениво животуване, което унизява мене и натъжава другите. Смелост, на работа! На работа с цялата душа и с всичките нерви! На работа, която ще ми даде сладка почивка, весели игри, приятен обяд; на работа, която ще ми възвърне добрата усмивка на учителя и благословената целувка на баща ми.
Влакчето
Вчера Прекоси дойде у нас с Гароне. Струва ми се, че ако бяха синове на князе, нямаше да бъдат посрещнати с по-голяма радост. Гароне дойде за пръв път, защото е малко саможив и освен това се срамува, че е толкова голям, а пък е в трети клас. Когато позвъниха, всички отидохме да отворим вратата. Кроси не дойде, защото най-сетне, след шест години, баща му е пристигнал от Америка. Майка ми целуна веднага Прекоси, а баща ми й представи Гароне, като каза:
— Това е не само добро, но и честно и учтиво момче.
Гароне наведе голямата си, ниско остригана глава, като ми се усмихваше скритом.
Прекоси носеше медала си и беше много доволен, защото баща му се заловил отново на работа и от пет дни вече не пиел; освен това той все искал синът му да седи край него в работилницата и изглеждал съвсем друг човек.
Започнахме да играем. Аз изкарах всичките си неща. Прекоси остана очарован от влака на релси, с машина, която се движи сама, щом й се навие пружината; той не беше виждал никога такова нещо и поглъщаше с поглед червените и жълтите вагончета. Аз му дадох ключето, за да си поиграе; той коленичи и вече не вдигна глава. Никога не бях го виждал толкова доволен. „Извинявай, извинявай“ — току повтаряше той, като ни отстраняваше с ръце, за да не спрем машината, и след това вземаше и оставяше отново вагончетата най-внимателно, сякаш бяха от стъкло — той се боеше да не ги замъгли с дъха си и постоянно ги чистеше, като ги разглеждаше отдолу и отгоре и се усмихваше. Ние всички стояхме прави и го гледахме; гледахме тънкия му врат, жалките му уши, които един ден бях видял да кървят, огромното му палто със запретнати ръкави, от които се подават две слаби ръце на болник, вдигани толкова пъти, за да защитят лицето от ударите… О, в тоя момент аз бих му хвърлил в краката всичките си играчки и всичките си книги, бих откъснал от устата си последния залък хляб, за да го дам на него, бих се хвърлил на колене, за да целуна ръцете му. „Ще му дам поне влака“ — помислих си аз; но трябваше да попитам баща си. В тоя миг усетих в ръката си късче хартия. Погледнах: беше написано с молив от баща ми следното: „Твоят влак се харесва на Прекоси. Той няма играчки. Нищо ли не ти подсказва твоето сърце?“ Веднага сграбчих с две ръце машината и вагончетата и му ги сложих в ръцете, като му казах:
— Вземи го, твой е. — Той ме погледна, не разбираше какво му казвам. — Твой е — казах аз, — подарявам ти го.
Тогава той погледна още по-учуден баща ми и майка ми и ме запита:
— Но защо?
Баща ми му каза:
— Енрико ти го подарява, защото е твой приятел, защото те обича… подарява ти го по случай получаването на медала.
Прекоси запита плахо:
— Да го занеса ли… в къщи?
— Разбира се! — отвърнахме всички.
Той беше на вратата и все още не смееше да си отиде. Беше толкова щастлив! Искаше извинение с разтреперана уста и се усмихваше. Гароне му помогна да увие влака в носна кърпа и като се наведе, изхрущяха хлебчетата, с които бяха пълни джобовете му.
— Някой ден — каза ми Прекоси — ще дойдеш в работилницата, да видиш баща ми, като работи. Ще ти дам гвоздеи.
Майка ми пъхна в петлика на палтото на Гароне малка китка цветя, за да ги занесе на майка си от нейно име. Гароне й каза с дебелия си глас: „Благодаря“, без да вдигне брадичка от гърдите си. Но неговата благородна и добра душа блестеше цяла в очите му.
Гордост
Разправят, че Карло Нобис си чистел превзето ръкава, когато Прекоси го докоснел.
Карло Нобис е въплътена гордост, защото баща му е голям богаташ. Но и бащата на Дероси е богат! На Нобис се иска да има отделен чин, бои се, че всеки от нас може да го изцапа, на всички ни гледа отвисоко, на устните му винаги има презрителна усмивка. Тежко и горко на оня, който го препъне, когато излизаме в редица по двама! За нищо и никакво обижда или се заканва, че ще накара баща си да дойде в училище. А пък баща му хубаво го насоли, когато се отнесе към сина на въглищаря като към дрипльо. Аз не съм виждал толкова надуто момче! Никой не му говори, никой не се сбогува с него, когато излизаме от училище, никой не му подсказва, когато не си знае урока. Той не може да понася никого и си дава вид, че презира най-много Дероси, защото е пръв ученик, и Гароне, защото всички го обичат. Но колкото и да е непоносим, Дероси дори не го поглежда, а Гароне, когато му донесоха, че Нобис злословел срещу него, отвърна:
— Неговата гордост е толкова глупава, че той не заслужава дори човек да го напляска.
Корети, на чиято шапка от котешка кожа едни ден Нобис се присмя, му каза:
— Я иди при Дероси да се научиш да се държиш като възпитан човек!
Вчера той се оплака на учителя, че Калабрийчето го ритнало.
Учителят запита Калабрийчето:
— Нарочно ли го направи?
— Не, господине — отвърна то откровено.
И учителят каза:
— Много си мнителен, Нобис.
А Нобис заяви:
— Ще кажа на баща си.
Тогава учителят се разгневи:
— Баща ти ще ти каже, че не си прав, както е правил друг път. И освен това в училище само учителят съди и наказва. — След това учителят добави с мек тон: — Хайде, Нобис, промени си обноските, бъди добър и любезен с другарите си. Погледни, има синове на работници и на господари, на богаташи и бедни и всички се обичат, отнасят се един към друг като братя. Защо не правиш и ти като другите? Толкова малко ще ти струва да накараш всички да те обичат и толкова доволен ще бъдеш и ти! Е, нищо ли нямаш да ми
