Детският приют
Майка ми, както ми беше обещала, ме заведе вчера след закуска в детския приют на булевард „Валдоко“; там тя щеше да препоръча на директорката една от сестричките на Прекоси. Аз не бях виждал приют. Колко ме развлякоха децата в него! Те бяха двеста момиченца и момченца, толкова малки, че в сравнение с тях нашите деца от първи клас са мъже. Пристигнахме тъкмо когато влизаха в редица в трапезарията, където имаше две много дълги маси с множество кръгли дупки и във всяка дупка по една черна металическа паница, пълна с ориз и фасул, и по една лъжица до нея. Като влизах, някои се спъваха, падаха и оставаха на пода, докато се затечеха учителките да ги вдигнат. Мнозина се спираха пред някоя паница, като смятаха, че там е мястото им и веднага глътваха по една лъжица от яденето, но идваше някоя учителка и им казваше:
— Напред!
Те тръгваха напред и след три-четири крачки пак глътваха по една лъжица ядене, след това пак напред, докато стигнеха на своето място, след като бяха изгълтали по половин паница от чуждата супа. Най-сетне с бутане и викове „Бързайте, бързайте!“ ги подредиха и те започнаха молитвата.
Но всички от вътрешните редици, които при молитвата трябваше да обърнат гръб на паницата си, извиваха назад глава да следят да не би някой да се докопа до паницата им и след това се молеха със скръстени ръце и с очи към небето, но умът им беше в кашата. След това започнаха да ядат. Какво весело зрелище! Някое ядеше с две лъжици, друго гълташе с ръце; мнозина от тях вадеха фасулчетата едно по едно и ги пъхаха в джобовете си; други пък ги увиваха плътно в престилките си и ги удряха, за да ги направят на тесто. Имаше и такива, които не ядяха, за да гледат как хвърчат мухите. Някои кашляха и пръскаха дъжд от ориз наоколо. Трапезарията приличаше на кокошарник. Но беше приятно. Красива гледка представляваха двете редици момиченца, всички с коси, свързани на темето с червени, зелени и сини кордели.
Една учителка запита една редица от осем момиченца:
— Къде вирее оризът?
Всички заедно затвориха пълните си със супа уста и отговориха напевно в един глас:
— Ви-рее във во-да-та.
След това учителката изкомандува:
— Горе ръцете!
Хубаво беше тогава да види човек как отскачат изведнъж всичките тия ръчици, които преди няколко месеца още са били в пелени, и после да трепкат подобни на бели и розови пеперуди.
След това отидоха на почивка. Но първо всички си взеха кошничките със закуска, които бяха окачени на стените. Излязоха в градината и се пръснаха, като изваждаха от кошничките провизиите си: хляб, печени сливи, парченце сирене, варено яйце, дребни ябълки, шепа варен нахут, кокоше крило. За миг цялата градина бе покрита с трохи, сякаш бяха нахвърляли храна за ято птички. Те се хранеха по най-особени начини — като зайците, мишките, котките, — едни гризяха, други ближеха, трети смучеха. Едно момченце беше опряло на гърдите си едно тънко и дълго хлебче и го мажеше с мушмула, сякаш лъскаше сабя. Момиченца мачкаха в шепите си меко сирене, което течеше между пръстите им като мляко и се стичаше в ръкавите им; но те не забелязваха това. Тичаха и се гонеха, захапали ябълки и хлебчета както кучетата. Видях три деца, които дълбаеха с клечки едно варено яйце, като вярваха, че ще открият в него съкровище; половината пръснаха по земята, а после го събираха с голямо търпение парченце по парченце, сякаш събираха бисери. Около ония, които носеха нещо особено, имаше по осем или десет деца, които гледаха в кошничката, както биха гледали луната в кладенец. Около един дебеланчо, който държеше в ръката си книжна фунийка със ситна захар, се бяха събрали около двайсет деца, които го молеха и увещаваха да им позволи да си потопят хляба в нея, а той на едни даваше, а на други позволяваше само с пръст да си близнат.
През това време майка ми беше дошла в градината и милваше ту едно, ту друго. Много от тях вървяха около нея, а някои се спуснаха върху й, за да ги целуне, вдигнали лица нагоре, сякаш гледаха към третия етаж на някое здание, като отваряха и затваряха устните си, както правят бебетата, когато искат да бозаят. Едно й предложи парче от нахапан портокал, друго филийка хляб; едно момиченце й даде един лист, а друго с голяма сериозност й показа върха на показалеца си, където, ако човек се вгледаше добре, щеше да види една микроскопична подутинка, която му беше станала предния ден, като пипнало пламъка на една свещ. Даваха й да види като големи чудеса съвсем дребни насекоми, които не зная как забелязваха и събираха, половин тапи, копченца за риза, цветенца, откъснати от саксии. Едно момченце с превързана глава, което искаше на всяка цена да бъде изслушано, й разправи със заекване някаква история за прекатурване, от която не се разбра нито дума; друго поиска майка ми да се наведе и й каза на ухото:
— Баща ми прави четки.
През това време на разни места ставаха хиляди нещастия, които караха учителките да тичат: едни момиченца плачеха, защото не можеха да развържат един възел на носна кърпа, други си оспорваха, като се дращеха и крещяха, две ябълкови семки; едно момченце бе паднало по корем върху една обърната малка скамейка и плачеше, без да може да се изправи.
Преди да си тръгнем, майка ми взе за ръце три или четири деца. Тогава от всички страни се стекоха деца, за да хване майка ми и тях за ръка. Лицата им бяха изцапани с жълтък от яйце и портокалов сок. Едни й хващаха ръцете, а други пръста, за да видят пръстена й. Едно и теглеше ланеца на часовника, а друго искаше да я хване за косите.
— Внимавайте — казваха й учителките, — че ще ви изцапат дрехите.
Но майка ми не се безпокоеше за дрехите си и продължаваше да ги целува. А те все повече се притискаха към нея — първите с протегнати ръце, сякаш искаха да се покатерят по нея, а по-отдалечените гледаха да се промъкнат напред сред навалицата и всички викаха:
— Сбогом! Сбогом! Сбогом!
Най-сетне тя успя да избяга от градината. Тогава всички се затичаха да пъхнат главите си между железните пръчки на оградата, за да я видят, като минава, и да проврат ръцете си, за да я поздравят. Те пак й предлагаха парчета хляб, парченца мушмула и залъчета сирене, като викаха в един глас:
— Сбогом! Сбогом! Върни се утре! Ела още веднъж! Майка ми прокара пътем ръката си върху стотината протегнати ръчици като върху гирлянда от живи рози и най-сетне успя да излезе на улицата, покрита с трохи и петна, измачкана и разчорлена, с пълна с цветя ръка и с насълзени очи. Тя беше доволна, сякаш беше излязла от някакво празненство. А отвътре все още се чуваха гласове како чуруликане на птички, които казваха:
— Сбогом! Сбогом! Ела още веднъж, госпожо!
На гимнастика
Тъй като времето продължаваше да бъде много хубаво, преминахме от стайната гимнастика към гимнастиката на уреди в градината. Гароне вчера бил в кабинета на директора, когато дошла при него майката на Нели, оная руса госпожа, облечена в черно, да моли да освободят сина й от новите упражнения. Всяка дума й струвала усилие и говорела, като държала ръката си върху главата на момчето си.
— Той не може… — казвала тя на директора.
Но Нели останал огорчен, че ще бъде изключен от играта на уреди, че ще бъде подхвърлен на още едно унижение…
— Ще видиш, мамо — казвал той, — че ще мога като другите.
Майка му го погледнала мълчаливо със състрадание и любов. След това забелязала с колебание:
