— Защо?
— Защото Уалимаи предпочита самотата. Единствената компания, която понася, е тази на духа на съпругата му. Само понякога се появява в някое шабоно, за да излекува болест или да участва в церемония на мъртвите, но никога не се явява пред нааб.
— Нааб?
— Чужденци.
— Но ти самата си чужденка, Надя.
— Уалимаи казва, че не принадлежа на нито една страна, че не съм нито индианка, нито чужденка, нито жена, нито дух.
— Какво си тогава? — попита Ягуар.
— Аз съм си аз, нищо повече — отговори тя.
Сесар Сантос обясни на членовете на експедицията, че ще се изкачват по реката с моторни лодки, прониквайки в индианските земи до подножието на водопадите на Горно Ориноко. Там ще построят лагера и, ако е възможно, ще разчистят ивица от гората, за да се получи импровизирана малка писта за кацане. Той щял да се върне в Санта Мария де ла Ювия, за да вземе самолета си, който щял да се използва за бърза връзка със селото. Каза, че дотогава новият мотор трябвало да пристигне и оставало само да се монтира. Със самолета ще могат да достигнат до непристъпната част на планината, където според свидетелствата на някои индианци и авантюристи, би могъл да се укрива митологичният Звяр.
— Как се качва и слиза едно толкова голямо същество по този терен, по който се предполага, че ние не можем да се изкачим? — попита Кейт Колд.
— Ще проверим — отговори Сесар Сантос.
— Как се придвижват индианците там без самолет? — настоя тя.
— Познават терена. Индианците могат да се изкатерят по една много висока палма, чийто ствол е като настръхнал от бодли. Могат също да изпълзят по скалистите стени на водопадите, които са хлъзгави като огледала — каза водачът.
Прекараха голяма част от утрото в товарене на лодките. Професор Льоблан носеше повече багаж от фотографите, включително една пратка кашони с бутилирана вода, която употребяваше дори за бръснене, защото се страхуваше, че водата съдържа живак. Безполезно бе Сесар Сантос да му повтаря, че ще вземат вода отгоре, далеч от златните мини, при настаняването им в лагера. По съвет на водача, Льоблан беше наел като свой персонален асистент Каракауе — индианеца, който предишната вечер го разхлаждаше с ветрило, за да го обслужва по време на останалата част от прехода. Обясни, че страдал от болки в гърба и не можел да носи и най-малката тежест.
Още в началото на тази авантюра Александър трябваше да поеме отговорността да съхранява вещите на баба си. Това беше част от неговата работа, за която тя му даваше минимално възнаграждение; то щеше да бъде изплатено при връщането, стига да се справеше добре. Всеки ден Кейт Колд отбелязваше в бележника си работните часове на своя внук и го караше да подпише страницата — така водеха сметка. В момент на откровение той й беше разказал как бе разбил всичко в стаята си преди началото на пътешествието. Това не й се стори толкова страшно, защото смяташе, че на човек му трябва много малко на този свят, но му предложи заплата, ако възнамерява да възстанови щетите. Бабата пътуваше с три ката памучни дрехи, водка, тютюн, шампоан, сапун, мазило против насекоми, комарник, шал, хартия и кутия с моливи — всичко събрано в една брезентова торба. Носеше също един автоматичен фотоапарат — от най- обикновените, който бе предизвикал подигравателен смях у професионалните фотографи Тимоти Брус и Жоел Гонсалес. Кейт ги остави да се смеят, без да коментира. Алекс носеше дори по-малко дрехи от баба си, плюс една карта и няколко книги. На колана си беше закачил своето швейцарско войнишко ножче, флейтата и един компас. Като видя този уред, Сесар Сантос му обясни, че той изобщо няма да му послужи в джунглата, където не можеше да се напредва по права линия.
— Забрави за компаса, момче. Най-добре е да ме следваш, без да ме губиш нито за миг от погледа си — го посъветва.
Но на Алекс му харесваше идеята, че може да посочи север, където и да се намираше. Часовникът му, в замяна на това, не служеше за нищо, защото времето по Амазонка не беше като в останалата част на планетата — не се измерваше в часове, а в утрини, приливи и отливи, годишни времена, дъждове.
Петимата войници, подпомогнати от капитан Ариосто и Матууе — индианския водач, нает от Сесар Сантос, дойдоха добре въоръжени. Матууе и Каракауе бяха приели тези имена, за да се разбират с чужденците. Само роднините и близките им приятели можеха да ги наричат с истинските им имена. Двамата бяха напуснали своите племена много млади, за да се изучат в училищата на мисионерите, където бяха покръстени, но поддържаха връзки с индианците. Никой не можеше да се ориентира в района по-добре от Матууе, който никога не беше ползвал карта, за да знае къде се намира. Възприемаха Каракауе като „градски човек“, защото често пътуваше до Манаос и Каракас и защото беше, както мнозина градски люде, подозрителен.
Сесар Сантос носеше всичко необходимо, за издигането на бивак: палатки, храна, съдове за готвене, лампи и радио с батерии, инструменти, мрежи за капани, мачете, ножове и някакви дрънкулки от стъкло и пластмаса за размяна с индианците. В последния момент се появи дъщеря му със своята черна маймунка, вързана за единия крак, с амулета от Уалимаи на шията и без друг багаж, освен една памучна жилетка, метната на врата, съобщавайки, че е готова за тръгване. Беше предупредила баща си, че не смята да остане в Санта Мария де ла Ювия с монахините от болницата, както обикновено, защото Мауро Кариас се мотаеше там и не й харесваше начина, по който я гледаше и се опитваше да я докосне. Страхуваше се от човека „носещ сърцето си в кесия“. Професор Льоблан отново избухна. Преди това твърдо бе възразил срещу присъствието на внука на Кейт Колд, но понеже беше невъзможно да го изпрати обратно в Щатите, трябваше да го търпи; сега обаче не бе склонен да позволи и на дъщерята на водача също да тръгне с тях, независимо от претекста.
— Това не е детска градина, а много рискована научна експедиция; очите на света са насочени към Людовик Льоблан — добави, бесен.
Понеже никой не му обърна внимание, отказа да се качи на кораба. Без него не можеха да тръгнат, единствено огромният престиж на името му служел за гаранция пред Интернешънъл Джеографик — каза.
Сесар Сантос се постара да го убеди, че дъщеря му винаги е ходила с него и че изобщо не би попречила, напротив, може много да им помогне, понеже говори няколко индиански диалекта. Льоблан бе непреклонен. Половин час по-късно горещината достигна четиридесет градуса, вода се лееше от всички повърхности и настроенията на членовете на експедицията бяха толкова прегрели, колкото и климатът. Тогава се намеси Кейт Колд.
— И мен ме боли гърбът, професоре. Необходим ми е личен асистент. Наех Надя Сантос, за да носи моите бележници и да ми вее с бананово листо — каза.
Всички прихнаха да се смеят. Момичето се качи с достойнство на кораба и седна до писателката. Маймунката се настани в полата й и оттам започна да се плези и да гримасничи срещу професор Льоблан, който също се бе качил, зачервен от възмущение.
8
Експедицията
Групата отново потегли нагоре по реката. Този път бяха тринадесет възрастни и две деца в две моторни лодки, и двете принадлежащи на Мауро Кариас, който ги бе предоставил на разположение на Льоблан.
Алекс изчака сгоден момент, за да разкаже на четири очи на баба си странния диалог между Мауро Кариас и капитан Ариосто, който Надя му бе превела. Кейт го изслуша внимателно и не показа недоверчивост, както се опасяваше внукът й, напротив, изглеждаше много заинтригувана.
— Не ми харесва Кариас. Какъв ли ще е планът му, за да премахне индианците? — попита.
— Не зная.
— Единственото, което можем да направим за момента, е да изчакваме и да стоим нащрек — реши писателката.
— Същото казва и Надя.
