— Това момиче трябваше да бъде моя внучка, Александър.
Пътуването по реката приличаше на предишното — от Манаос до Санта Мария де ла Ювия, въпреки че пейзажът се бе променил. Момчето беше решило да прави вече като Надя и вместо да се бори срещу комарите с мазила против насекоми, ги оставяше да го нападат, надвивайки изкушението да се чеше. Махна си също и ботушите, като се убеди, че те бяха постоянно мокри и че пиявиците го хапеха независимо дали бе с тях, или без тях. В началото не си даваше сметка за това, докато баба му не му посочи краката: чорапите му бяха окървавени. Свали ги и видя гадните твари впити в кожата му, набъбнали от кръв.
— Не боли, защото инжектират упойка, преди да смучат кръвта — обясни Сесар Сантос.
После му показа как да маха пиявиците, горейки ги с цигара, за да не останат зъбите им впити в кожата, с риск да предизвикат инфекция. Този метод се оказа малко сложен за Алекс, понеже не пушеше, но мъничко от горещия тютюн на лулата на баба му имаше същият ефект. Беше по-лесно да ги махаш от себе си, отколкото да живееш потънал в мисли, как да ги избегнеш.
От самото начало Алекс имаше чувството, че между възрастните в експедицията съществува осезаемо напрежение: никой не се доверяваше на никого. Също така не можеше да се освободи от усещането, че е шпиониран, че има хиляди очи, наблюдаващи всяко движение на лодките. Постоянно поглеждаше през рамото си, никой обаче не ги следваше по реката.
Петимата войници бяха кабоклос, родом от тази област; Матууе — водачът, нает от Сесар Сантос, беше индианец и щеше да им служи за преводач с племената. Другият чист индианец беше Каракауе, помощникът на Льоблан. Според доктор Омайра Торес Каракауе не се държеше като останалите индианци и вероятно никога нямаше да може да се върне в своето племе.
Между индианците всичко се поделяше и единствената собственост бяха малкото оръжия или примитивните инструменти, които всеки един можеше да носи със себе си. Всяко племе имаше едно шабоно — голяма обща колиба с овална форма, покрита със слама и отворена към вътрешно патио. Живееха всички заедно, делейки както храната, така и грижите по отглеждането на децата. Контактът с чужденците обаче започваше малко по малко да унищожава племената: те не само заразяваха с болести телата им, но по своеобразен начин заразяваха и душите им. Щом индианците се докосваха до мачете, до нож или до какъвто и да било друг метален предмет, животът им завинаги се променяше. Само с едно мачете можеха да умножат хилядократно добива от малките градини, където отглеждаха маниока и царевица. С един нож всеки войн се чувстваше като бог. Индианците страдаха от същата страст към стоманата, каквато чужденците изпитваха към златото. Каракауе беше преодолял етапа на мачетето и се намираше в този на огнестрелните оръжия: не се отделяше от своя старомоден пистолет. Такъв като него, който мислеше повече за себе си, отколкото за общността, нямаше място в племето. Индивидуализмът се смяташе за един вид безумие, все едно че си обсебен от някакъв демон.
Каракауе беше мрачен и неразговорчив, отговаряше само с една или две думи, когато някой му зададеше неизбежен въпрос; не се разбираше нито с чужденците, нито с кабоклосите, нито с индианците. Служеше на Людовик Льоблан с неохота и в очите му блестеше неприязън, когато трябваше да се обърне към антрополога. Не се хранеше с останалите, не пиеше и капка алкохол и се отделяше от групата, когато лагеруваха нощем. Надя и Алекс го изненадаха веднъж, когато ровеше в багажа на доктор Омайра Торес.
— Тарантула — каза вместо обяснение.
Александър и Надя решиха, че трябва да го наблюдават.
Колкото повече напредваха, толкова навигацията ставаше все по-трудна, защото реката се стесняваше, устремена в бързеи, които заплашваха да преобърнат лодките. На други места водата беше като застояла и в нея плуваха трупове на животни, гнили стволове и клони, които пречеха да се върви напред. Налагаше се да гасят моторите и да продължават с гребла, използвайки прътове от бамбук, за да отстранят отломките. Няколко пъти се оказваше, че това са големи каймани, които, погледнати отгоре, приличаха на дънери. Сесар Сантос обясни, че когато водата е ниска, се появяват ягуарите, когато е висока, идват змиите. Видяха двойка гигантски костенурки и една змиорка, дълга метър и половина, която според Сесар Сантос атакувала със силен електрически заряд. Растителността беше гъста и отделяше миризма на разлагаща се органична материя, но понякога по здрач се разтваряха едни големи цветове, увити около дърветата, и тогава въздухът се изпълваше със сладък аромат на ванилия и мед. Бели чапли ги наблюдаваха неподвижни от високите си пасбища, които се стелеха покрай бреговете на реката, и отвсякъде пърхаха пеперуди с ярки цветове.
Сесар Сантос имаше навика да спира лодките под дървета, чиито клони бяха надвиснали над водата, и бе достатъчно да протегнеш ръка, за да откъснеш плодовете им. Алекс никога не ги бе виждал и не поиска да ги опита, но останалите ги ядяха с наслада. Един път водачът отклони плавателния съд, за да откъсне растение, което, както каза, действало удивително за зарастване на рани. Доктор Омайра Торес се съгласи с него и препоръча на американското момче да натърка белега на ръката си със сока на растението, макар че всъщност това вече да не беше необходимо, защото раната бе зараснала добре. Едва личеше една червена линия, която изобщо не го притесняваше.
Кейт Колд разказа, че много хора са търсили в този район митичния град Ел Дорадо, където според легендата улиците били павирани със злато и децата играели със скъпоценни камъни. Много авантюристи прониквали в джунглата и се качвали по Амазонка и река Ориноко, без да успеят да достигнат до сърцето на това прелестно място, където светът бил все така невинен, както при появата на човешкия живот на планетата. Умирали или се отказвали, отблъснати от индианците, насекомите, зверовете, тропическите болести, климата и трудностите на терена.
Намираха се вече на венецуелска територия, макар че тук границите не означаваха нищо — навсякъде се ширеше същият праисторически рай. За разлика от река Негро, водите на тези реки течаха самотни. Не ги кръстосваха други плавателни съдове, не виждаха канута, нито наколни жилища, нито едно-едничко човешко същество. За сметка на това флората и фауната бяха великолепни, фотографите ликуваха — никога не бяха имали в обсега на обективите си толкова видове дървета, растения, цветя, насекоми, птици и животни. Видяха зелени и червени папагали, елегантни фламинго, кълвачи с толкова големи и тежки клюнове, че едва ги удържаха на крехките си черепи, стотици канарчета и папагалчета. Много от тези птици бяха застрашени от изчезване, защото трафикантите ги ловяха безмилостно, за да ги продават контрабандно в други страни. Различни видове маймуни със своите почти човешки изражения и игри сякаш ги поздравяваха от дърветата. Имаше елени, мечки мравояди, катерици и други малки бозайници. Разнообразни великолепни папагали — или гуакамаяс, както също ги наричаха — ги следваха в продължение на дълги разстояния. Тези големи пъстроцветни птици летяха с невероятна грация над лодките, сякаш бяха любопитни да видят странните същества, които пътуваха на борда им. Льоблан стреля по тях със своя пистолет, но Сесар Сантос успя да му нанесе внезапен удар по ръката, отклонявайки куршума. Изстрелът изплаши маймуните и птиците, небето се изпълни с крила, но малко след това папагалите невъзмутимо се върнаха.
— Не се ядат, професоре, месото е горчиво. Няма причина да се убиват — каза укорително Сесар Сантос на антрополога.
— Харесват ми перата — отвърна Льоблан, смутен от намесата на водача.
— Купете си в Манаос — каза сухо Сесар Сантос.
— Гуакамаите могат да се опитомяват. Майка ми има една в къщата ни в Боа Виста. Придружава я навсякъде, като лети винаги на два метра над главата й. Когато майка ми отива на пазар, гуакамаята следва автобуса, докато слезе, чака я на едно дърво докато пазарува и после се връща с нея като любимо кученце — разказа доктор Омайра Торес.
Алекс още веднъж се убеди, че музиката на неговата флейта вълнува маймуните и птиците. Бороба изглеждаше особено привлечена от флейтата. Когато свиреше, маймунката замръзваше неподвижна и заслушана, с тържествено и любознателно изражение; понякога скачаше отгоре му и дърпаше инструмента, молейки за музика. На Алекс това му харесваше, възхитен, че най-сетне може да разчита на нечий интерес, след като години наред беше воювал със сестрите си да го оставят на мира, за да се упражнява с флейтата. Членовете на експедицията чувстваха успокоение от музиката, която ги съпровождаше, а в това време пейзажът ставаше все по-враждебен и мистериозен. Момчето свиреше без усилие, звуците се лееха сами, сякаш този деликатен инструмент имаше памет и помнеше съвършеното майсторство на предишния си
