над съня на останалите. Мислеше си за това, колко се беше променил за няколко дни. Сега можеше да прекара много време неподвижен и мълчалив, зает със собствените си мисли, без да се нуждае както по- рано от своите видеоигри, велосипеда си или телевизията. Откри, че е способен да се приближи до онова интимно състояние на спокойствие и тишина, което трябваше да постига, когато се катереше по планините. Първият урок по планинарство на неговия баща гласеше, че когато си напрегнат, неспокоен или притеснен, половината от силите ти се разпиляват. За да се победи планината, се изисква спокойствие. Можеше да прилага на практика този урок, когато се катереше, но до този момент той не му бе послужил много в други аспекти от живота му. Даде си сметка, че има много неща, за които може да размишлява, но картината, която най-често се повтаряше, бе все така образът на майка му. Ако тя умре… Винаги спираше дотук. Беше решил да не допуска тази мисъл в главата си, защото бе равносилно сам да повикаш нещастието. Обратно, съсредоточаваше се за да й изпрати позитивна енергия; това беше неговият начин да й помогне.
Изведнъж някакъв шум прекъсна мислите му. Чу го абсолютно ясно, сякаш стъпки на гигант мачкаха близките дървета. Усети спазъм в гърдите си, все едно се задушаваше. За първи път, откакто загуби очилата си в имението на Мауро Кариас, почувства липсата им, •защото зрението му ставаше много по-слабо нощем. Държейки пистолета с двете си ръце, за да преодолее треперенето си, както беше виждал по филмите, почака, без да знае какво да прави. Когато усети, че растителността се движи съвсем наблизо, сякаш там имаше армия от скрити неприятели, нададе протяжен, стряскащ вик, който прозвуча като корабна сирена и събуди всички. Миг след това баба му беше до него, хващайки пушката. Двамата се озоваха лице в лице с грамадната глава на едно животно, което в началото не успяха да разпознаят. Беше дива свиня, един голям глиган. Не мърдаха, парализирани от изненада, и това ги спаси, защото и животното, също като Алекс, не виждаше добре в тъмнината. За късмет вятърът духаше в обратна посока, така че то не можа да ги подуши. Сесар Сантос бе първият, който се измъкна предпазливо от хамака и прецени ситуацията, въпреки лошата видимост.
— Никой да не мърда… — заповяда почти шепнешком, за да не привлече вниманието на глигана.
Месото му беше много вкусно и би им стигнало да пируват дни наред, но нямаше видимост за стрелба и никой не посмя да сграбчи някое мачете и да се нахвърли срещу толкова опасно животно. Свинята се разходи спокойно между хамаците, подуши провизиите, които висяха на въженца, за да ги запазят от плъхове и мравки, и най-накрая навря зурлата си в палатката на професор Людовик Льоблан, който за малко не получи инфаркт от страх. Нямаше друг вариант, освен да изчакат огромният посетител да се отегчи да обикаля лагера и да си тръгне, минавайки толкова близо до Алекс, че той можеше да протегне ръка и да докосне настръхналата му козина. След като напрежението спадна и вече можеха да се пошегуват, момчето се почувства като някакъв истерик, че беше изкрещяло по този начин, но Сесар Сантос го увери, че е постъпил правилно. Водачът повтори своите инструкции в случай на тревога: първо, да се наведеш и да извикаш, а после да стреляш. Не беше приключил с обясненията, когато прозвуча изстрел: беше Людовик Льоблан, който стреляше във въздуха десет минути след като опасността бе преминала. На професора определено му пламваше лесно фитилът, както се изрази Кейт Колд.
Дежурството през третата смяна, когато нощта беше най-студена и тъмна, се падаше на Сесар Сантос, Надя и един от войниците. Водачът се поколеба дали да събуди дъщеря си, която спеше дълбоко, прегърнала Бороба, но се сети, че тя няма да му прости, ако не го стори. Момичето се измъкна от съня с помощта на две глътки черно, силно подсладено кафе и се загърна възможно най-добре с чифт фланелки, жилетката си и сакото на баща си. Алекс бе успял да поспи само два часа и беше много уморен, но когато забеляза на слабата светлина на огъня, че Надя се готви да заеме поста си, също се надигна с намерението да я придружи.
— Спокойна съм, не се притеснявай. Талисманът ме пази — прошепна тя, за да го успокои.
— Върни се в хамака си — заповяда му Сесар Сантос. — Всички имаме нужда от сън, затова се правят смените.
Алекс се подчини с неохота, решен да стои буден, но след няколко минути сънят го победи. Не можа да прецени колко време бе спал, но трябва да беше повече от два часа, защото когато се събуди, стреснат от шума наоколо, смяната на Надя току-що беше свършила. Едва започваше да се развиделява, мъглата беше като мляко и студът — остър, но всички вече бяха на крак. Във въздуха се носеше толкова гъста миризма, че можеше да се реже с нож.
— Какво става? — попита, изтъркулвайки се от хамака си, все още замаян от съня.
— Никой да не напуска лагера по никаква причина! Хвърлете повече дърва в огъня! — заповяда Сесар Сантос, който беше вързал кърпа на главата си и стоеше с пушка в едната си ръка и фенер в другата, оглеждайки трептящата сива мъгла, която нахлуваше в гората на разсъмване.
Кейт, Надя и Алекс се втурнаха да разпалват огъня с повече цепеници и светлината малко се увеличи. Каракауе беше подал сигнал за тревога: един от кабоклосите, който дежуреше с него, бе изчезнал. Сесар Сантос стреля два пъти във въздуха, призовавайки го, но понеже не получи отговор, реши да отиде с Тимоти Брус и двама войници на обиколка из околностите, оставяйки останалите, въоръжени с пистолети, около огъня. Всички бяха принудени да последват примера на водача и да закрият устите си с кърпи, за да могат да дишат.
Минаха няколко минути, които изглеждаха като цяла вечност, без някой да пророни дума. В този час обикновено започваха да се събуждат маймуните в короните на дърветата и виковете им, които прозвучаваха като лай на кучета, възвестяваха началото на деня; тази сутрин обаче цареше поразително мълчание. Животните и дори птиците сякаш бяха избягали. Изведнъж отекна изстрел, последван от гласа на Сесар Сантос, а после и от възклицанията на другите мъже. Минута по-късно дотича Тимоти Брус, който не можеше да си поеме дъх: бяха намерили изчезналия кабокло.
Мъжът беше паднал по корем сред стръкове папрат. Независимо от това, главата му беше с лицето нагоре, сякаш някаква властна ръка я бе завъртяла на деветдесет градуса към гърба строшавайки костите на врата. Очите му бяха изцъклени и изражение на абсолютен ужас деформираше лицето му. Като го обърнаха видяха, че гръдният кош и коремът му са набраздени от дълбоки прорези. По тялото пъплеха стотици странни насекоми, кърлежи и малки бръмбари. Доктор Омайра Торес потвърди очевидното: беше мъртъв. Тимоти Брус изтича да си вземе фотоапарата, за да документира случилото се, докато Сесар Сантос събра някои от насекомите и ги сложи в найлоново пликче, за да ги занесе в Санта Мария де ла Ювия на отец Валдомеро, който разбираше от ентомология и колекционираше видове от района. На това място смрадта беше много по-зловонна и им бе необходимо голямо усилие на волята, за да не побегнат.
Сесар Сантос нареди единият от войниците да се върне да охранява Жоел Гонсалес, който бе останал сам в лагера, а Каракауе и друг войник да проверят околностите. Матууе, индианският водач, гледаше трупа дълбоко разстроен; беше посивял, сякаш бе видял призрак. Надя се сгуши в баща си и скри главата си в гърдите му, за да не вижда зловещата гледка.
— Звярът! — възкликна Матууе.
— Никакъв звяр, човече, това са извършили индианците — отрече професор Льоблан, побледнял, с кърпа, напоена с одеколон в треперещата си ръка и пистолет в другата.
В същия момент Льоблан отстъпи, спъна се и пльосна по задник в калта. Избълва едно проклятие и се опита да стане, но с всяко движение, което правеше, се хлъзгаше все повече и повече, затъвайки в някаква тъмна, мека и лепкава смес. По ужасяващата миризма разбраха, че не бе тиня, а огромна локва екскременти: прочутият антрополог се оказа буквално покрит с лайна от главата до краката. Сесар Сантос и Тимоти Брус му подадоха един клон, за да го изтеглят и да му помогнат да излезе, след това го придружиха до реката на почтително разстояние, за да не го докоснат. Льоблан нямаше друг изход, освен да кисне известно време във водата, треперещ от унижение, от студ, от страх и от гняв. Каракауе, неговият личен адютант, категорично отказа да го насапуниса или да му изпере дрехите и независимо от трагичните обстоятелства, останалите трудно се сдържаха да не избухнат в нервен смях. В съзнанието на всички се въртеше една и съща мисъл: съществото, което беше произвело това, трябва да е с размерите на слон.
— Почти съм сигурна, че създанието, свършило тази работа, е на смесена диета: зеленчуци, плодове и някакво сурово месо — каза лекарката, която беше завързала една кърпа около носа и устата си, докато наблюдаваше малко от въпросната материя под лупа.
Междувременно Кейт Колд лазеше на четири крака, изучавайки земята и растителността, следвана от своя внук.
