— Виж, бабо, има счупени клони и някои храсти са смачкани като от огромни лапи. Намерих няколко черни и твърди косъма… — съобщи момчето.
— Може да е бил глиганът — каза Кейт.
— Има и много насекоми — същите, като онези върху трупа. Не съм ги виждал по-рано.
Щом съмна, Сесар Сантос и Каракауе се заеха да закачат на едно дърво, възможно най-високо, докъдето стигаха, тялото на нещастния войник, увито в хамак. Професорът, който бе толкова нервен, че беше получил тик на дясното око и му трепереха колената, се приготви да вземе решение. Каза, че са изложени на големия риск да умрат всички и той, Людовик Льоблан, като отговорник на групата, трябвало да даде нареждания. Убийството на първия войник потвърждавало неговата теория, че индианците по природа са убийци, лицемери и предатели. Смъртта на втория при такива странни обстоятелства, можела също да се припише на индианците, но призна, че и Звярът не трябва да се отхвърля. Най-добре щяло да бъде да поставят неговите капани, да видят дам, ако имат късмет, съществото, което търсят, ще се хване, преди отново да убие някого, и веднага да се върнат в Санта Мария де ла Ювия, където могат да получат хеликоптери. Останалите стигнаха до заключението, че човечецът е понаучил нещичко след пльосването в локвата с екскременти.
— Капитан Ариосто няма да посмее да откаже помощ на Людовик Льоблан — каза професорът.
Колкото повече навлизаха в непозната територия и Звярът даваше признаци на живот, се засилваше тенденцията антропологът да говори за себе си в трето лице. Неколцина от членове на групата бяха съгласни с него. Кейт Колд обаче бе твърдо решена да продължи напред и настоя Тимоти Брус да остане с нея, защото нямаше да има никаква полза да открият съществото, ако нямаха снимки, с които да докажат това. Професорът предложи да се разделят и онези, които желаят, да се върнат в селото с една от лодките. Войниците и Матууе — индианският водач, искаха да си отидат възможно най-бързо; те бяха ужасени. За разлика от тях, доктор Омайра Торес, каза, че е стигнала дотук с намерението да ваксинира индианците, че може и да няма друга възможност да го направи в близко бъдеще и не смята, че трябва да се отстъпва при първата несполука.
— Ти си много смела жена, Омайра — каза Сесар Сантос възхитен. — Аз оставам. Аз съм водачът и не мога да ви изоставя тук — добави.
Алекс и Надя се спогледаха съучастнически: бяха забелязали как Сесар Сантос следеше с поглед лекарката и не пропускаше възможност да бъде близо до нея. И двамата се бяха досетили, преди той да го каже, че ако тя остане, и той ще направи същото.
— А как ние, останалите, ще се върнем без вас? — заинтересува се Льоблан, доста неспокоен.
— Каракауе може да ви придружи — каза Сесар Сантос.
— Оставам — отказа той, лаконичен както винаги.
— Аз също не смятам да изоставя баба ми сама — каза Алекс.
— Нямам нужда от тебе и не искам да се движа със сополанковци, Александър — изсумтя тя, ала в очите й на граблива птица всички забелязаха блясък на гордост от решението на нейния внук.
— Аз ще отида да докарам подкрепления — каза Льоблан.
— Не се ли чувствате отговорен за тази експедиция, професоре? — запита студено Кейт Колд.
— По-полезен съм там, отколкото тук… — измърмори антропологът.
— Правете каквото намерите за добре, но ако си тръгнете, аз ще имам грижата да го оповестя в Интернешънъл Джеографик, така че целият свят да научи колко смел е професор Льоблан — заплаши го тя.
Най-накрая се съгласиха един от войниците и Матууе да закарат Жоел Гонсалес обратно в Санта Мария де ла Ювия. Пътуването трябваше да е по-кратко, защото щяха да се движат по течението. Останалите, включително Людовик Льоблан, който не се осмели да предизвиква Кейт Колд, щяха да останат където бяха, докато пристигнат подкрепления. Още на сутринта всичко беше приготвено, членовете на експедицията се сбогуваха и лодката с ранения потегли обратно.
Прекараха остатъка от деня и голяма част от следващия в инсталиране на капан за Звяра според инструкциите на професор Льоблан. Беше по детски примитивен: един голям изкоп в земята, покрит с мрежа, замаскирана с листа и клони. Предполагаше се, че като я настъпи, Звярът ще падне в дупката, разкъсвайки мрежата. В дъното на ямата имаше аларма с батерии, която щеше да се задейства веднага, за да предупреди експедицията. Планът се състоеше в това, да се приближат преди съществото да е успяло да се освободи от мрежата и да излезе от рова и да изстрелят няколко капсули с много силно приспивателно, което може да укроти и носорог.
Най-трудното беше да се издълбае толкова дълбока дупка, която да побере същество, високо като Звяра. Всички се редуваха да копаят, с изключение на Надя и Льоблан: първата, защото не искаше да навреди на никое животно, а вторият, защото го болеше гърбът. Почвата се оказа много по-различна от това, което предвиждаше професорът, когато рисуваше своя капан, удобно настанен пред писалището в дома си, на хиляди мили разстояние. Имаше тънък слой хумус, по-надолу — твърда плетеница от корени, после — глина, хлъзгава като сапун; колкото повече копаеха, толкова ровът се пълнеше с червеникавокафява вода, в която плуваха всевъзможни животинки. Най-накрая се отказаха, победени от трудностите. Алекс предложи да използват мрежите и да ги закачат на дърветата с помощта на система от въжета, а отдолу да сложат някаква примамка; когато плячката се приближи, за да я вземе, алармата ще се включи и мрежата ще падне върху нея. Всички, с изключение на Льоблан, смятаха че по принцип такъв капан би могъл да се направи, но бяха прекалено уморени, за да го изпробват и решиха да отложат осъществяването на проекта за следващата сутрин.
— Надявам се идеята ти да не се осъществи, Ягуар — каза Надя.
— Звярът е опасен — отвърна момчето.
— Какво ще направят с него, ако го хванат? Ще го убият? Ще го нарежат на парчета, за да го изследват? Ще го затворят в клетка до края на живота му?
— Ти какво предлагаш, Надя?
— Да се говори с него и да го попитат какво иска.
— Колко гениална идея! Бихме могли да го поканим на чай… — иронизира той.
— Всички животни общуват помежду си — увери го Надя.
— Така казва и сестра ми Никол, но тя е на девет години.
— Виждам, че на девет знае повече от теб на петнадесет — отвърна Надя.
Намираха се на много красиво място. Гъстата и непроходима растителност по брега се разреждаше към вътрешността, където гората придобиваше особено величествен вид. Стволовете на дърветата, високи и прави, бяха като колони на един великолепен зелен храм. По клоните висяха орхидеи и различни други цветя, а земята бе покрита с блестяща папрат. Животинският свят беше толкова разнообразен, че никога не настъпваше тишина: от разсъмване до късно през нощта се чуваше пеенето на туканите и на папагалите; нощем започваше глъчката на краставите жаби и пискливите маймуни. Независимо от това, тази райска градина криеше много опасности: разстоянията бяха огромни, самотата — абсолютна, и ако не познаваш терена, бе невъзможно да се ориентираш. Според Льоблан — и Сесар Сантос беше съгласен с това — единствената възможност да се придвижваш в този район беше с помощта на индианците. Трябваше да ги привлекат по някакъв начин. Доктор Омайра Торес беше най-заинтересована да го направи, защото искаше да изпълни мисията си да ги ваксинира и да установи система за контрол на здравето, както обясни.
— Не мисля, че индианците ще си подадат доброволно ръцете, за да ги бодеш, Омайра. В живота си не са виждали игла — усмихна се Сесар Сантос. Между двамата съществуваше споделена симпатия и поради това те се шегуваха свойски един с друг.
— Ще им кажем, че става дума за много мощна магия на белите — каза тя, намигайки му.
— Което е самата истина — съгласи се Сесар Сантос.
Според водача в околностите имаше много племена, които сигурно бяха установявали някакъв, макар и кратък контакт с външния свят. От самолета си беше забелязвал едни шабонос, но тъй като по тези краища нямаше как да се приземи, се бе задоволил с това, да го отбележи на картата. Колибите на общността, които бе видял, бяха по-скоро малки, което означаваше, че всяко племе е съставено от доста ограничен брой семейства. Както твърдеше професор Льоблан, който се смяташе за експерт по въпроса, минималният брой жители на едно шабоно бил около петдесет души — по-малко не биха могли да се защитават от
