неприятелските нападения — и рядко превишавал двеста и петдесет. Сесар Сантос допускаше също, че има и изолирани племена, които все още никой не беше виждал, както се надяваше доктор Торес, и единственият начин да се стигне до тях би бил по въздуха. Трябваше да се изкачат във високата част на джунглата, в района, завладян от водопадите, докъдето чужденците никога не биха могли да достигнат преди откриването на самолетите и хеликоптерите.
С идеята да привлекат индианците, водачът опъна едно въже между две дървета и закачи на него някои подаръци: колиета от висулки, разноцветни парчета плат, огледала и дрънкулки от пластмаса. Запази мачететата, ножовете и стоманените инструменти за по-късно, когато щяха да започнат истинските преговори и размяната на подаръци.
Тази нощ Сесар Сантос се опита да се свърже по радиото с капитан Ариосто и с Мауро Кариас в Санта Мария де ла Ювия, но апаратът не работеше. Професор Льоблан крачеше из лагера, ядосан на това ново препятствие, докато останалите напразно се опитваха да изпратят или да получат съобщение. Надя отведе Алекс настрана, за да му разкаже, че предишната нощ, преди войникът да бъде убит по време на смяната на Каракауе, видяла, че индианецът бърника в радиото. Каза, че си легнала, когато свършило нейното дежурство, но не заспала веднага и от хамака си можела да види Каракауе край апарата.
— Добре ли го видя, Надя?
— Не, защото беше тъмно, но единствените, които бяха на крак по време на тази смяна, бяха двамата войници и Каракауе. Почти съм сигурна, че не беше нито един от войниците — отговори тя. — Смятам, че Каракауе е човекът, за когото спомена Мауро Кариас. Вероятно част от плана е да не можем да потърсим помощ в случай на нужда.
— Трябва да предупредим баща ти — реши Алекс.
Сесар Сантос не прие новината с интерес, ограничи се с предупреждението, че преди да обвиняват някого, трябва да бъдат съвсем сигурни. Имало много причини, поради които един толкова стар радиоапарат можел да не заработи. Освен това какви мотиви би имал Каракауе, за да го развали? На него също не му изнасяло да се окаже откъснат от света. Успокои ги, като каза, че след три или четири дни ще дойдат подкрепления.
— Не сме изгубени, а само изолирани — каза в заключение.
— А Звярът, татко? — попита разтревожена Надя.
— Не знаем дали съществува, дъще. За индианците обаче можем да бъдем сигурни. Рано или късно те ще се появят и се надяваме, че ще го направят с мир. При всички случаи сме добре въоръжени.
— Войникът, който умря, имаше пушка, но тя за нищо не му послужи — отбеляза Алекс.
— Разсеял се е. Отсега нататък трябва да сме много по-внимателни. За нещастие разполагаме само с шест възрастни, които да стоят на пост.
— Аз се броя за възрастен — увери Алекс.
— Добре, но Надя не. Тя може само да ме придружава по време на моята смяна — заяви Сесар Сантос.
Този ден Надя откри близо до лагера едно дърво туруку, откъсна няколко от неговите плодове, които приличаха на белени бадеми, отвори ги и извади отвътре едни червени семенца. Като ги стри между пръстите си и ги размеси с малко слюнка, се образува червена паста с консистенцията на сапун — същата, която индианците използваха заедно с други растителни бои, за да разкрасяват телата си. Надя и Алекс нарисуваха черти, кръгове и точки по лицата си, след това закачиха пера и семена по ръцете си. Като ги видяха, Тимоти Брус и Кейт Колд настояха да ги снимат, а Омайра Торес — да среше къдравата коса на момичето и да я украси с мънички орхидеи. Сесар Сантос обаче не беше във възторг: видът на неговата дъщеря, накичена като индианска девойка, сякаш го изпълни с тъга.
Когато започна да се стъмва, изчислиха мястото, където слънцето се готвеше да се скрие зад хоризонта, отстъпвайки ред на нощта; то рядко се виждаше под купола от дървета, сиянието му бе разсеяно и филтрирано от зелената одежда на природата. Само понякога, където имаше паднало дърво, се виждаше ясно синьото око на небето. В този час сенките на растителността започваха да ги обвиват като обръч, след по-малко от час гората щеше да стане черна и натежала. Надя помоли Алекс да посвири на флейтата, за да се поразсеят и за известно време музиката, деликатна и кристална, завладя джунглата. Бороба, маймунката, следеше мелодията, мърдайки глава в такт със звуците. Сесар Сантос и доктор Омайра Торес, приклекнали един до друг край огъня, печаха риба за вечерята. Кейт Колд, Тимоти Брус и един от войниците се занимаваха с опазването на шараните и защитата на провизиите от маймуните и мравките. Каракауе и другият войник охраняваха въоръжени и нащрек. Професор Льоблан диктуваше идеите, които минаваха през главата му, на джобна записвачка, която винаги му беше под ръка, за моментите, когато му хрумваха непреходни мисли, които човечеството не биваше да загуби; а това се случваше толкова често, че децата, раздразнени, чакаха сгоден случай, за да му отмъкнат батериите. Около петнадесет минути след началото на концерта с флейтата вниманието на Бороба внезапно се насочи някъде другаде; маймунката започна да подскача, дърпайки тревожно дрехата на своята стопанка. Отначало Надя се правеше, че не я забелязва, но маймунката не я остави на мира, докато не се изправи. След като се вгледа в гъсталака, тя повика с жест Алекс, водейки го далече от осветения кръг на огнището, без да привлече вниманието на другите.
— Ш-ш-т! — каза, слагайки пръст на устните си.
Все още имаше остатъци от дневна светлина, но цветове почти не се различаваха, светът изглеждаше в сиви и черни тонове. Откакто излязоха от Санта Мария де ла Ювия, Алекс се чувстваше постоянно наблюдаван, но точно тази вечер впечатлението, че го шпионират, бе изчезнало. Завладяло го бе усещане за спокойствие и сигурност, каквото не бе чувствал от много дни. Като че ли се беше изпарила и просмукващата миризма, която съпровождаше убийството на войника предишната нощ. Двете деца и Бороба навлязоха на няколко метра сред растителността и там се спряха и зачакаха по-скоро с любопитство, отколкото с безпокойство. Без да го казват, предполагаха, че ако наоколо има индианци, възнамеряващи да им навредят, вече щяха да са го направили, защото членовете на експедицията, добре осветени от огъня в лагера, бяха добра мишена за техните стрели и отровни копия.
Чакаха притихнали, усещайки, че потъват в някаква пухкава мъгла, сякаш с падането на нощта се губеха обичайните реални измерения. Тогава, малко по малко, Алекс започна да вижда едно по едно съществата, които ги заобикаляха. Бяха голи, нашарени с линии и петна, с пера и кожени каиши, завързани на ръцете, мълчаливи, безтегловни, неподвижни. Независимо че си до тях, бе трудно да ги видиш; така съвършено се сливаха с природата, че ставаха невидими като ефирни фантоми. Когато успя да ги различи, Алекс пресметна, че бяха най-малко двадесет — всичките мъже, с техните примитивни оръжия в ръце.
— Аиа — прошепна Надя много внимателно.
Никой не отговори, но едно едва доловимо движение между листата подсказа, че индианците се приближават. В мрака и без очила Алекс не беше сигурен в това, което виждаше, но сърцето му започна бясно да препуска и почувства, че кръвта му блъска в слепоочията. Обзе го същото изумително усещане, че живее в някакъв сън; същото почувства в присъствието на черния ягуар в двора на Мауро Кариас. Съществуваше странно напрежение, сякаш събитията се случваха в някаква стъклена топка, която всеки момент можеше да стане на парченца. Опасността витаеше във въздуха, също както при случката с ягуара, но момчето не се страхуваше. Не се почувства заплашен от тези прозрачни същества, които плуваха между дърветата. Не му мина мисълта да извади ножчето си или да извика за помощ. За сметка на това в съзнанието му мина като проблясък сцената, която бе видял преди години в някакъв филм: срещата на дете с извънземен. Ситуацията, която изживяваше в момента, беше подобна на онази от филма. Помисли си, очарован, че не би сменил за нищо на света това преживяване.
— Аиа — повтори Надя.
— Аиа — прошепна и той. Не последва отговор.
Децата почакаха, без да вдигат ръце, притихнали като статуи; даже Бороба стоеше неподвижно, в очакване, сякаш знаеше, че участва в един възхитителен момент. Минаха безкрайни минути и нощта се спусна с голяма бързина, обгръщайки ги напълно. Най-накрая си дадоха сметка, че са сами, индианците се бяха изпарили със същата ефирност, с която сякаш се появиха от нищото.
— Кои бяха тези хора? — попита Алекс, когато се върнаха в лагера.
— Трябва да бяха „хората от мъглата“ — невидимите, най-отдалечените и тайнствени обитатели на Амазонка. Знае се, че съществуват, но никой всъщност не е говорил с тях.
